Сега той едва вдигна очи от вестника.
— Защо не? Той трябва да бъде тук и няма да има нужда от нея. Пазарът ще ти хареса.
Значи, всичко беше наред, ще ми позволи да отида, не беше си променил мнението, нямаше нужда от мен тук.
Усетих бодване, когато отидох да си взема палтото.
Забавих се малко като държах ръката му, чаках да се убедя, че той може да се изправи пред адвоката, книжата и по каквито и да е въпроси без мен.
— Всичко е наред, — каза той. — Всичко е наред. — Няма защо да се тревожиш.
Само венецът, си помислих и видях буквата, внезапно появила се на лицето му. Р.Р. Ребека.
Никога не би беше минавало през ум, че тази буква е и на друг човек.
Видях, че Максим ме наблюдава, насилих се да се усмихна весело.
Той каза:
— Всичко е като сън, не неприятен. Просто минавам пред него и странно, няма нищо общо с мен, утре ще се събудя и отново ще настане истинският живот. Разбираш ли?
— Да.
— Бъди търпелива с мен.
— Мили, предпочиташ ли да остана тук, просто в другата стая.
— Не. — Той леко погали бузата ми е опакото на ръката си и аз я взех и притиснах лицето си в нея, с обич и чувство на вина, вина…
— Ще телефонирам на Франк довечера, — каза той като се усмихваше. — Ще тръгнем оттук утре.
А след това Джайлс излезе от кабинета си и търсеше Максим с някакви документи в ръка, така че можех да опитам за колата, можех да отида, без да им се бъркам, вън от къщата, изпратена с чиста съвест да се забавлявам.
Какво си мислех? Какво имах намерение да правя? Защо предприемах това пътуване, което вярвах, че никога няма да направя пак? Защо предизвиквах съдбата?
Бях глупава. Това, което исках, беше лошо, също и опасно. В най-добрия случай щях да бъда нещастна и ужасно разочарована. В най-лошия, и ако Максим разбере, щях да разруша всичко, деликатното ни щастие и любовта и доверието, които бяхме изградили с толкова грижа и търпение, той, аз — до края на живота ни.
И въпреки това, щях да отида, мисля, че съм го знаела от деня, когато разбрах, че се връщаме, че ще отида, беше съвсем невъзможно да се съпротивлявам. Мечтаех за това, беше като някаква тайна любовна история, сънувах я, исках и трябваше да зная.
Никой не ми говореше за това. Не смеех да питам. Единственият човек, който го спомена, беше Франк Кроулей и дори тогава името не беше произнесено от мен.
Мандърлей.
Мисля, че успях донякъде да се убедя, че това е едно романтично поклонение, че каквото намеря, ще бъде тъжно, меланхолично място, непосещавано от духове, изпаднало в странно красиво загниване. Не се тревожех, не се страхувах. Други неща ме плашеха, мълчаливата котка, скрита в сянката, готова да скочи върху мен. Белият венец, картичката, инициалът. Злото намерение на някой непознат човек, внимателно и хитро осъществено.
Но Мандърлей…
Спрях в едно село на половината път, за да си купя оранжада от малко магазинче и като казах сбогом на жената и излязох на слънце, звукът на звънчето на вратата донесе вълна от спомени и разбрах като гледах наоколо, че съм била тук преди много години като момиче на почивка с родителите си и си бях купила картичка за моята колекция, защото къщата на нея ми харесваше, а тази къща беше Мандърлей.
И както стоях там и гледах към варосания обор със сламен покрив на една ферма отсреща, миналото беше с мен и аз с него, по-живо от други неща. Можех да го пипна, да го усетя, нищо не се беше променило тук, мислех си, и нищо не ми се е случило междувременно.
Седях в колата дълго време, като пиех сладката, топла оранжада от шишето и бях в един особен транс, скована, замръзнала, не ми беше съвсем ясно коя и какво бях и защо съм тук в този октомврийски ден.
След малко включих мотора и отново подкарах. Оставих юношеските си години назад в тихото село и след това внезапно шосето ми стана познато — като завих, видях на един завой табела: Керит, 3 мили.
Спрях и изключих мотора на колата. През прозорците, носена от вятъра, достигна до мен слабата солена миризма на морето.
Сърцето ми биеше много бързо, дланите ми се изпотиха.
Керит, Керит. Взирах се в името, докато буквите се превърнаха в нищо не означаващи знаци, събираха се и се разделяха като мухи, дразнеха очите ми.
Керит. Селото и пристанището и лодките, плажа и бунгалата и камъните по него, дори люлеещата се фирма на кръчмата и неравната огъната врата на църквата — всичко видях с подробностите.