След това се загърнах с него, отидох до прозореца и открехнах малко пердето. Максим не се събуди и след минута завъртях дръжката и отворих прозореца.
За мен тогава градината беше омагьосано място, картина от някаква приказка, а аз седях на прозореца.
Виждах пейзаж с такава трогателна красота, такова чудо, че знаех както понякога човек знае, че никога няма да забравя тези минути, каквото и да се случи в живота ми след това, ще бъде спомен, който ще ме крепи, както тайно ме крепяха спомените от розовата градина, която се виждаше от нашия стар прозорец в Мандърлей.
В центъра на моравата имаше един чемшир, чиято сянка правеше идеален кръг, като паднала пола върху бледата трева; през процепа на оградата от тиково дърво се виждаше сребърното огледало на езерото в каменното си корито. Последните далии и хризантеми навеждаха разкошни цветове, но стъблата им бяха докоснати от лунната светлина и плочите на покрива на старата барака блестяха в сребристосив цвят; оттатък моравата, в овощната градина висяха последните няколко ябълки, тук посребрени, а там скрити в тъмните клони, а зад овощната градина, в заграденото място за конете, два коня, сивите, стояха бледи като привидения.
Гледах и гледах и си мислех, че никога няма да се нагледам, и както гледах, спомних си стихове, вероятно научени в ранното ми детство като ученичка и не си ги бях спомняла от тогава.
Но не можех да си спомня нищо по-нататък.
Не само гледката на градината ме трогна така дълбоко, ароматът на нощния въздух през отворения прозорец беше невероятно сладък, съвсем не приличащ на топлия, тежък мирис на свечеряването, на който бяхме свикнали там, — в мястото, което неизменно наричах нашето заточение. Този въздух понякога биваше екзотичен, често опияняващ, задушаващ, понякога зловонен. Но винаги странен, чужд. Сегашният нощен аромат принадлежеше на моето детство и на времето, когато растях, миришеше на дома. Подушвах студа и осланената трева и кора на дърво и слаб дим, подушвах изорана земя и влажно желязо, глина и орлова папрат и коне, подушвах всичко това и нито едно по отделно, подушвах градината и полето наоколо, въздуха на октомврийската нощ под плаващата луна.
Беше късно и твърде тъмно, когато пристигнахме предната вечер. Вечеряхме, без да усетим вкуса на храната в чиниите си, както бяхме яли скучните блюда по време на пътуването и бяхме замаяни, изтощени от дългия път и се чувствахме мръсни и ни беше неприятно в дрехите, които носехме. Усещах лицето си замръзнало, сякаш ми беше трудно да задвижа устните си, а езикът ми като че ли беше подут. Погледнах към Максим и неговата кожа ми се стори прозрачна, имаше следи от умора под очите му, а самите му очи нямаха израз. Той леко се усмихна, уморено, като че ли търсеше подкрепа, и аз се опитах да му я изпратя, тъй като ми изглеждаше твърде далечен и странно непознат, както ми изглеждаше много отдавна, в онова друго време.
Кафето имаше странен вкус, горчиво и кално, столовата беше студена и недостатъчно осветена от един висящ полилей. Забелязах, че грозната жълта восъчна хартия на един от абажурите беше скъсана, а хубавите мебели с износена лъскавина, килимът на петна.
Виждаше се, че липсва обич, липсва грижа във всичко.
Постарахме се да докоснем храната и поговорихме малко, когато се качихме горе, само промърморвахме нещо за това-онова, бележки за пътуването, скучните и досадни километри през тъжната, сива Европа. Изтърпяхме го, като зяпахме през прозорците на влака, като гледахме грозотия и развалини навсякъде, толкова разрушения и толкова много тъжни, сиви лица, които гледат безизразно тежкия, гърмящ по релсите влак. Веднъж помахах на малка групичка деца, които чакаха на един прелез някъде в централна Франция. Нито едно от тях не ми махна, може би защото не бяха ме видели, те просто гледаха втренчено. Но поради умората и безчувствеността на тези деца в стомаха ми се надигна неприятното усещане за повръщане, почувствах се странно обидена и натъжена и започнах да мисля за други неща и да насочвам мислите си другаде.
Сега, като гледах градината, осветена от луната, бях напълно спокойна, напълно овладяла нервите си.
Останах така и някъде в къщата чух часовник да бие три, а аз все още бях будна и ми беше приятно, че съм будна, благодарна на спокойствието наоколо и на прохладата на смълчаната градина, на сладостта на въздуха. Въпреки че се срамувах, усещах дълбоко задоволство, дълбок мир.