След една миля щях да завия и да видя хълма с дърветата по него, по наклона към долината със слабата синя линия на морето, което едва се виждаше.
Чух гласа на Максим. Ако се бях обърнала щях да го видя до себе си.
„Това там е Мандърлей. Нататък са горите.“
Тогава за първи път отидох там, в този ден, като толкова други дни, наредени по отделно, ясни като зърна от броеница и всеки един отлично запомнен.
След това съвсем неочаквано чух друг глас и си спомних една жена, която бях видяла с едно момченце, когато в мъглата корабът се разби в скалите под Мандърлей. Те бяха летовници, дошли на разходка от Керит.
Сега виждах лицето й, на петна от слънцето и блузата, която носеше.
— Съпругът ми казва, че всички тези големи имения ще бъдат разрушени и на тяхно място ще построят бунгала, — каза тя. — Няма да се откажа от едно малко хубаво бунгало тук, близо до морето.
Внезапно усетих, че ми прилошава. Това ли се беше случило на Мандърлей и какво щях да намеря, ако отида там? Гората изсечена, къщата съборена, десетки бунгала с розови, зелени и светлосиньо боядисани рамки на прозорците и последните летни увехнали цветя в градините и може би добре гледани рододендрони. Това е останало от брега, а някога имаше бряг. Имаше ли лодки на летовници там, вързани в заливчето и редица дървени бараки по брега, с имената, написани над вратите и с малки веранди?
Може би това са сметнали за добре да ни спестят, тази дискретност, този ужасен край на всичко.
Нямаше начин да разбера и включих отново колата, подкарах я още малко нататък, като предизвиквах съдбата, като рискувах всичко, като бърках в старите рани.
Завих. Видях дърветата по хълма, подножието на склона към долината. Нямаше нови означения, всичко изглеждаше непроменено. Ако имаше някакви бунгала, те бяха скрити.
Но знаех, че няма, всичко беше останало там както го бях сънувала, — руината, къщата, покритата с растителност пътека за колите, горите наоколо и оттатък някъде, заливчето, плажът, скалите и те сигурно бяха непроменени.
Ето. Излязох от колата и направих крачка. Погледнах нататък — там, о, там, толкова близо беше, можех да отида. Точно зад хълмчето. Защо не го направих?
Защо?
Върви, върви, върви, казваше гласът в главата ми, прелъстителен, шепнещ, студен, тих гласец.
Ела.
Мандърлей.
Земята се завъртя, небето над мен изглежда беше направено от прозрачна чуплива материя и всеки момент щеше да рухне.
Задуха вятър и разроши тревата, погали лицето ми като мека, копринена, невидима ръка.
Побягнах.
Побягнах назад към шосето, което се виеше по хълмовете, като карах с безумна скорост, но с огромно съсредоточаване, родено от паника. Колата хвърчеше по завоите, фучеше край хълмовете, по едно време почти се сблъсках с една фермерска кола и зърнах само стреснатото лице на човека с отворена уста, друг път почти премазах едно куче, побягнах през села и покрай пътните знаци, които ме бяха довели тук. Побягнах назад през отворената порта и по пътеката за колата, побягнах в къщата и веднага видях Максим, който излезе от кабинета и зад него другите двама мъже в тъмни костюми, единият стоеше до камината с Джайлс, Нищо не казах, нямаше нужда. Той разтвори ръце за прегръдка, хвана ме и ме успокои, държа не докато престанах да треперя и спрях да плача. Той разбра, нямаше нужда нищо да му казвам. Разбра и нито думичка нямаше повече да се каже за това и на мен ми беше простено, знаех, въпреки че не бих посмяла да питам…
Адвокатите останаха за обяд, не беше нужно да присъствам. Донесоха ми сандвичи на поднос, седях спокойно до камината във всекидневната стая, въпреки че съвсем не бях гладна и една успях да изям два и някакъв плод, за да не обидя домакинята. След това гледах градината през прозореца и следобедното слънце нахлу в стаята. Това беше още едно удоволствие и го оцених. Чувствах се изтощена, а също така и облекчена.
Бях побягнала не благодарение на себе си, бях избягала от последиците на твърдоглавието ми и от демона, който ме беше обзел, а сега бях отново на сигурно място. Нищо не ме тревожеше, нищо не ме нарани, но което беше още по-важно, нищо не беше разтревожено, гладката повърхност на миналото остана несмутена.
Не ме интересуваше какво представлява Мандърлей сега. Той принадлежеше само на миналото и понякога на моите сънища.
Нямаше да отида там отново.
По-късно, след като си бяха отишли, се разходихме до оградата за конете заедно с Максим и той каза само няколко думи за работите на Беатрис, а те бяха без значение.