Беше много студено, но не усещах нищо, понеже тичах. Ако някой ме беше видял, какво ли щеше да си помисли? Една жена, която тича ли тича през пътеките надолу по скатовете, сама при първия разсвет, най-после се промъква през вратата в тихия църковен двор.
Спира.
Спрях да си поема дъх. Помислих си внезапно, все още без страх, че ако някой види някакво привидение, то ще е сега, на това място, но не видях никой.
Нищо не видях.
Видях само гърбицата до пътеката, постлана с пясък.
Сега върху нея имаше пресен торф и отгоре на торфа един-единствен кръст от бронзови хризантеми. Нямаше нужда да погледна отблизо, спомних си, че бяха от Джайлс и Роджър.
Нямаше ги останалите цветя и когато отидох до горната страна на църквата, открих дървената рамка, върху която бяха натрупани от градинаря. Имаше пръст върху тях и няколко клона от дървета — така, че каквито венци и да имаше там, бяха добре скрити.
Обърнах се, замаяна от облекчение, но като минах покрай храста на ъгъла, забелязах нещо, едно парченце от картичка, хваната от откъсната панделка сред тръните на тъмнозелените листа. Бръкнах с ръка и го взех, задържах го, омагьосана от кремавата повърхност с черните краища, черни думи и черния инициал с полегат почерк
Р.
и трънчето убоде пръста ми така, че когато прибрах картичката дълбоко в джоба, беше белязана с кръвта ми.
Глава осма
Валя целия път през Англия, — досаден, непрекъснат дъжд и небето беше изпълнено с гълъбовосиви облаци. След известно време дори и аз изпитах досада и обърнах гръб към прозореца и се съсредоточих върху вестника и книгата.
Трябваше да съм радостна, така се надявах да е, но умората и последиците от това, което се случи, отчайващите и страшни неща ме караха да се чувствам изсушена, не изпитвах никакво удоволствие, не се вълнувах, че сме тук. Вече свикнах и го приемах като нещо обикновено. Усещането за свобода, за което бях мечтала, също липсваше, чувствах се затворена и потисната. Искаше ми се да съм жена, която бродира и шие ковьори, за да върша нещо с ръцете си като се уморя от четене. Това щеше да ми даде усещането, че правя нещо и Максим би предпочел така, знаех го, той разчиташе на мен да бъда спокоен другар, не обичаше да усеща лошото ми настроение и досега успявах да му дам каквото иска, да му създам чувство за сигурност.
Средна Англия беше сивкава, покривите лъщяха от чернота. Дъждът падаше на иглички по хълмовете из пътя ни на север. Имаше мъгла по върховете.
У дома, у дома сме, казах, но не го чувствах.
Максим четеше вестници, една книга и веднъж или два пъти отиде да постои в коридора, като облягаше лактите си на рамката на прозореца.
На такова нещо се бях надявала, но сега беше съсипано, вгорчено и той изглеждаше, че е далеч и моите мисли ни разделяха, тъй като имах тайни и трябваше да ги пазя.
Въпросите в главата ми все още продължаваха, но шепнешком. Кой? Как? Защо? От къде беше дошъл венецът? Кой го беше изпратил? Дали беше го донесъл някой и си е отишъл? Какво искаха? Те? Кои? И защо? Защо? Защо? Думите бяха в ритъм с колелата на влака.
Вратата отново се отвори. Максим се върна.
— Ще пием ли кафе? — попитах.
Той отказа с кимване и се върна при вестника си, който бях сигурна, че беше прочел и не ми проговори.
Не искаше да говори. Моя беше грешката, знаех си и нищо не можех да направя.
Влакът бързаше между голите и мрачни хълмове. Англия беше скучна и не чувствах нищо към нея, а дъждът се лееше по прозореца вместо моите сълзи.
По някое време видях една жена да минава по коридора покрай нашето купе и погледна вътре. Вдигнах очи случайно и за минутка срещнах погледа й.
Нищо. Но после видях пламъче на въпрос и израз на лицето й, че ни е познала и спря, направи крачка назад и погледна и двама ни. Бързо вдигнах книгата си и се обърнах, а когато се осмелих отново да погледна, тя си беше отишла.
Това не беше нищо, казах си, съвсем нищо. Бяхме отсъствали от Англия повече от десет години. Всичко е приключено и забравено. Войната беше като голяма пукнатина между тогава и сега.
Малко по-късно отидохме за първата смяна във вагон-ресторанта и като разгъвах салфетката и дробях твърдия хляб в чинията си, разбрах, че тя е там, от другата страна на пътеката, беше в лилава блуза, можех да я видя с крайчеца на окото си.
Когато сервитьорът дойде със супата ни, разля малко на покривката поради внезапното движение на влака и Максим нервно поиска чиста покривка, а аз се опитах да го успокоя и сред тази глупава разправия погледнах жената право в очите. Усетих как лицето ми пламна и се ядосах на собствената си нетактичност. Тя седеше с друга по-млада жена и беше се навела напред.