Видях дебелите й устни да оформят думите, видях и как шепне, усетих какво казва, въпреки че сега не беше толкова много, вероятно само нашите имена и само по-късно, вече в купето ще разкаже.
„Е, Максим де Уинтър, това е втората му жена, били са години в чужбина, казват, че това му се е наложило, Мандърлей, Ребека… Сигурно си спомняш.“
Тя отвратително напомняше госпожа ван Хопър, когато сложи на масата вилицата си и вдигна лорнета си в ресторанта на хотела в Монте. „Това е Макс де Уинтър… собственикът на Мандърлей. Чували сте, разбира се.“
Сложих ръка върху ръката на Максим, казах нещо бързо за гледката през прозореца, някаква незначителна забележка, спомням си, да, че има много овце. Отчаяно ми се искаше за не забележи, че са го познали и го сочат, това беше нещо, от което се страхуваше. А при това, исках чрез докосване, чрез някакъв лек жест да го върна при себе си:
Той слабо се усмихна. Каза:
— Тази риба е отвратително суха.
— Нищо, — отвърнах, — няма значение.
— Добре. Нека тогава да гледаме овцете.
Накара ме да се закикотя и той вдигна вежди, лицето му се смекчи и аз отпих голяма глътка от виното с облекчение и с внезапен изблик на радост, и като погледнах отново през прозореца, видях, че отново става тъмно.
В Шотландия сме, — каза Максим и в гласа му имаше нотка на радост, на лекота.
Шотландия беше друга страна.
Прекарахме нощта в един малък хотел в Дънег, най-близкото градче до имота, който надзираваше Франк Кроулей. Той беше уредил всичко като си е мислил, че ще бъде твърде късно, когато пристигнем и няма да ни се иска да продължим пътуването. Една бележка ни очакваше и ни съобщаваше, че ще дойде да ни вземе малко след закуска.
Дъждът беше престанал през последните мили на север и духаше силен вятър. Приятно ни беше, че сме на завет, посрещна ни с резервирано дружелюбие собственичката. Освен нас само една възрастна двойка имаше там, сега можехме да се отпуснем в тези старовремски стаи с високи тавани, нямаше защо да се тревожим, че някой ще ни познае.
Беше странно, като в един от нашите чуждестранни хотели, но бях свикнала на това, свикнала бях да нареждам дрехите си в още един голям празен гардероб, върху подплатени закачалки, които други хора бяха използвали. Свикнала бях да седя внимателно на края на чуждо легло, да видя дали е твърдо или меко, да използвам непознатата баня и шумните чешми, пердета, много тънки или много, дебели, чекмеджета, които не се отваряха лесно. Беше само за една нощ и след това щяхме да бъдем пак вкъщи.
Но като поставих чехлите си до масичката при леглото, помислих, че не искам това, независимо колко ще бъде хубаво да прекараме известно време с Франк и неговото семейство, — до гуша ми беше дошло от хотелските стаи и къщи на други хора, исках си своя. Не исках повече да съм в изгнание, без корени, неуседнала, само временно, бях твърде възрастна за това. Никога не бях притежавала къща, освен в детството си, а това е съвсем друго нещо. Имаше хотели и за кратко време Мандърлей.
Но Мандърлей не беше мой, там бях гостенка, независимо от преструвките, бях толерирана, но не принадлежах там. Мислех, че ме очаква безсънна нощ, имаше твърде много сенки зад гърба ми. Усещах се напрегната и уморена, почти ме беше страх да говоря, за да не изпусна някоя дума, която да накара Максим да се наостри. Венецът не изчезна от мислите ми, там си лежеше, бял и красив, картина, която трябваше да гледам и когато бръкнах в джоба си, се стреснах, защото усетих твърдия ръб на картичката и се ужасих. Колко глупава, глупава бях, че я пазя, защо не я натиках в купчината, направена от градинаря, за да изгори заедно с цветята?
Лицето на жената също ме преследваше. Отново виждах как ни позна, главата й наведена, да шепне възбудено.
Максим беше прав. Не трябваше никога да се връщаме. Така ще бъде винаги, това ужасно острие на страха, че нещо ще се случи, някой ще ни види, ще ни познае, ще говори, ще пита, ще наруши спокойствието ни.
Но то беше вече нарушено, слабо, чупливо, прозрачно, никога не сме били сигурни.
Така мислех в отчаянието си, като седях срещу Максим в тъмната столова на хотела и после горе. Вятърът тракаше по прозореца и бясно удряше едната страна на къщата, не бях чувала такъв вятър от години. У дома, си казах, но къде беше „У дома“? Никъде.
— Милото ми момиче, бледа си от умора. Беше страшно напрегнато, нали? И аз не ти помогнах с нищо. Твърде много те оставих да се справяш сама. Бях отвратително егоистичен.
Максим ме държеше в прегръдките си, любящ, загрижен, нежен, настроението се промени за миг, както често ставаше, някакъв мрак и избухливост, които го отдалечаваха от мен, се бяха вдигнали, изчезнали. Както той каза, бях изтощена, слаба, объркана, главата ме болеше.