Такива неща никога не трябваше да се казват, — тревоги, грижи, страхове, а и причините за тях трябваше да се крият.
— Толкова се радвам, че видяхме орела. Максим ще ни завиди.
— Наистина.
— Само ми се щеше да бъде по друго време.
— Да.
— И той да беше тук.
— Разбирам.
— Франк, мислиш ли, че нещо друго ще се случи?
— Господ знае. Е, няма да има подходящ случай, нали?
— Ако е Джак Фейвъл…
— Обзалагам се, че е той.
— Да, да, сигурно си прав.
— Избий го от главата си. Мисля, че така трябва да направиш. Това е отвратително, но не позволявай да те яде, това много ще му хареса.
— На, не. Ще се опитам. Благодаря ти, Франк.
— Чувстваш ли се по-добре сега?
— Да, — отговорих. — Да, разбира се.
Лъжата лесно ми дойде, защото сама й вярвах.
Бързахме по стръмния път надолу към езерото и дългата ниска бяла къща, а облаците се търкаляха заедно с нас и се събираха така, че като стигнахме предната врата, валеше силно и едва се виждаше водата на езерото. Максим четеше „Лунен камък“ до камината, малките момчета строяха пиратско скривалище в един навес навън. По-късно Франк щеше да отиде в Дънаг с Джанет на пазар. Беше толкова тихо, така обикновено, такъв щастлив, сигурен, независим свят. Чувствах се на сигурно място тук, никой не можеше да ни стигне, да ни докосне, искаше ми се да остана тук завинаги.
Но не можех, а при това идеите на Франк изпълваха главата ми, бях изблъскала назад всички мисли за венеца и картичката, както ми беше казал да направя и го бях направила, като размишлявах върху идеята да прекарам известно време след това в изследване на една непозната Англия с кола. Да наблюдавам, да, това ми се искаше да правя, да пътувам и да гледам докато намерим някакво място. Нямах никаква представа къде и как ще изглежда, само бях сигурна, че когато го намерим, веднага ще разбера, че е то.
Исках да избера подходящ момент да го споделя с Максим. Не още, мислех, като седях и четях срещу него и чувах вик отвън, стъпки и отново вик, малките момчета весело си играеха. Мислех си, че ще бъде така и ние ще имаме това. Максим вдигна поглед, усмихна се разсеяно, потънал в четивото си. Още не мога да стигна до него. При това трябваше да съм сигурна, толкова се страхувах, че капанът отново ще щракне за малките ми, крехки надежди и планове и той ще реагира остро, с лошо и потиснато настроение отново, като миналото ще му припомни защо не трябва да останем, защо трябва да бягаме отново.
Глава девета
Не, не стана така. Поне отначало. Имахме още време да останем на слънце, съдбата се отдръпна и ни остави на мира, имахме отсрочка, така че можех да се радвам на надеждите и мечтите си, да ги държа в дланите си, да ги топля и техният огън светеше ярко.
Следващата седмица бях така щастлива, както не съм била през живота си. Направих върховно усилие на волята, съзнателно, всяка сутрин като се събуждах и всяка вечер, преди да заспя, да потисна всякаква мисъл за венеца и открих, че с малко упражнения беше лесно да отвърна мисълта си от това и да не позволя да се тревожа от каквито и да е мисли за миналото и за това, което се беше случило. Настоящето, казвах си, това е твърде ценно, за да се погуби, то е истинското ни щастие. И така си беше. Дните минаваха бавно, мързеливо, към настъпващата зима златната слънчева светлина си почиваше в листата по дърветата, галеше полето, като се прецеждаше през голите клони и омекотяваше твърдите линии и ъгли на всяка къща. Пухкави мъгли се издигаха над реките и мочурите и над самата земя призори, а понякога падаше фин скреж през нощта, появи се нова луна над чемшира и Венера трепкаше до нея. Имаше слънчеви залези и тихи, спокойни нощи, когато лежахме будни и слушахме бухалите.
Максим беше отново млад мъж, с ведро настроение, и спокойствие, които почти не познавах у него и аз го следвах без страх, с леко сърце.
Напуснахме Кроуелови, след като останахме още една нощ и, както Франк предложи, заминахме с една наета кола, бързо прекосихме Шотландия, която съвсем внезапно Максим заяви, че му е омръзнала, че не била това, което иска, а после, на настроение, по спокойни пътища, спирахме, където ни се харесваше. Откритите хълмове и високите полета на северните графства, овчите пасища, после по-меките, по-злачни полета и гори по на юг, дълги празни пространства, скупчени селца, малки пазарни градчета, изградени от камък, всички ни изглеждаха красиви и ни поздравяваха, като лежаха тихо на припек.
Учудена бях колко малко Максим познаваше Англия, колко малко беше пътувал далеч от Мандърлей, той познаваше много повече места в чужбина. А аз не бях пътувала почти никъде, всичко беше ново и очарователно за мен, така че ние изследвахме, откривахме и се радвахме заедно.