Не говорех за бъдещето. Мислех, че няма нужда, че Максим знае какво искам и с изминаването на седмицата започнах да вярвам, че и той го иска, така че плановете ми станаха по-ясни, сега вече бяха нещо повече от мечти.
Сигурно щяхме да се върнем, всичко беше наред. Скоро щяхме да се върнем завинаги.
Не говорех за това, но не очаквах, че ще намерим мястото, където веднага ще разбера, че ще се върнем, не толкова сигурно, не толкова скоро. Покори ме съвсем неочаквано, като че ли се влюбих, но така си и беше, нещо като влюбване…
Бяхме дошли до тази част на Англия, която лежи закътана от високия хребет на Коцуолдските хълмове, един район с дървета и полета в шахматен ред и злачни пасища, кръстосвани от малки поточета, меки, скромни, сънливи места, където ежедневието тече спокойно със собствен ритъм. Тук бяхме напълно доволни, нищо не ни тревожеше — рехави сенки лежаха на земята.
Максим караше мързеливо, прозорецът на колата обикновено беше отворен и ръката му облегната на него. Разговаряхме за дребни, приятни неща, разказвахме си смешки и споделяхме радости, посочвахме си тази или онази очарователна къща или някаква приятна гледка, смеехме се като деца. Сега ми се струва, че бяхме деца, като наваксвахме за дългите години, в които сме били възрастни.
Само веднъж една-единствена забележка, нещо, което Максим каза, извика слаб отглас дълбоко в мен, като слаб далечен звук на звънец, който напомня и тревожи.
Спряхме до малък хотел, който бяхме открили в късния слънчев следобед и като си взимах чантата от Максим и като оглеждах площада на селото, каменните къщи с цвят на масло, кулата на църквата зад тях, казах:
— Ох, колко е хубаво тук, толкова харесвам тази част на Англия.
Максим ме погледна с полуусмивка.
— И на теб също, нали? — попитах аз.
— Да. Защото е толкова далече от морето. — И той бързо се обърна, за да влезе в хотела. Не помръднах, стоях и гледах глупаво след него, без да разбера защо внезапно беше казал това и се тревожех, че той тайно е мислел за стари неща: морето, пристанчето при Мандърлей, лодката, удавянето на Ребека.
Но когато го последвах в хладния, тъмен, малък хол, покрит с плочи и пропит с мирис на пушек от дърва, когато докоснах ръката му и отново погледнах в лицето му, то беше съвсем спокойно, очите откровено ме гледаха, направи някаква весела забележка за това, че харесва мястото, където сме попаднали.
И наистина, как можеше човек да не бъде щастлив тук? Сега, когато си спомням, паметта ми за места е много по-силна, отколкото за лица на хора, които са ми били много близки. Когато отново застана до полирана маса, която е служила за рецепция с малкото си пиринчено звънче и дневника за посетители, подвързан в зелена кожа, зная, че поради един ужасен, случаен трик на съдбата, този спомен щеше да бъде изцяло заличен.
Селото беше доста голямо, къщите и котеджите бяха около един стръмен зелен мегдан с два огромни благородни дъба в центъра му и в далечната му страна течеше широк бистър поток в каменисто корито и под един мост близо до хотела.
Бяхме опитни посетители на хотели, свикнали да преценяват стаите, избирахме тази с най-добро или най-тихо разположение, или скромно се скривахме, като търсехме маса далеч от вратата, в някакъв ъгъл, където нямаше да бъдем изложени на чужди погледи. Беше ни станал навик, не можехме да го изгубим и понякога го мразех, искаше ми се да мина пред всички, с гордо вдигната глава, защото от какво се срамувахме, какво трябваше да крием?
Но, разбира се, никога не направих това заради него, защото беше изключително чувствителен към всеки поглед, към всяко въображаемо пламъче на разпознаване или размисъл в очите на хората, никога нямаше да привлека вниманието към нас. Тук имаше само осем стаи, въпреки че идваха и гости за вечеря, както ни казаха; ресторантът беше няколко стъпала по-надолу и гледаше към градината с малко каменно басейнче в центъра и с чудесни късни рози, които се катереха по стените; имаше малки, скътани ниши със стари, удобни столове и меки кушетки; каменни камини, места за сядане при малки, зарешетени прозорци, имаше часовник, който биеше и друг, който тиктакаше високо, имаше също така едно куче — лабрадор с бяла муцуна при огнището, което веднага хареса Максим и отиде при него, като заби муцуна в ръката му и се облегна на него.
Помислих си, че и това му липсва, като гледах как се беше навел, за да го гали, и, боже мой, на мен също ми липсваше едно куче, за да се разхождам из полето, един компаньон при камината, толкова неща можехме отново да притежаваме. И аз се молех за това с импулсивна, бърза молитва.