Нека да се върнем. Нека да се върнем.
Не питах Максим какви са плановете ни, не смеех.
Предполагах, че евентуално ще се върнем в къщата на Беатрис и отново ще видим Джайлс и Роджър. Знаех, че ще се върнем в чужбина, защото всичко, което имахме, беше заключено в стаята на хотела при езерото. Но мечтата, на която позволявах да живее в дъното на съзнанието ми, беше да отидем там само за кратко, да опаковаме всичко и да го изпратим у дома, не знаех още къде е „у дома“. Но нямаше значение, бързо прескачах това, можехме да наемем някоя къща, където и да е докато решим къде искаме да се установим. Единственото нещо, което имаше значение, беше да се върнем у дома.
Но се страхувах да изрека мечтата си, само се надявах, само шепнех тайно молитвите си.
Прекарахме три спокойни, приятни нощи в нашия хотел и само шумът на потока, който тихо течеше по камъните, нарушаваше тишината. Всеки ден излизахме на разходка, за да наблюдаваме и се наслаждаваме на късното следобедно слънце.
На четвъртия ден се качихме на колата и отидохме петнадесет или двадесет мили по-нататък, като пътувахме през извити, съвсем тесни пътища между ниски гъсталаци от буки, дъбове, кестени, ясени, брястове, някои голи, други все още с по някое листо, нагоре по скатове, надолу по скатове, без особена цел. Спирахме за хляб и сирене в малки селца, странноприемници; почивахме малко, после продължавахме. Храстите все още бяха гъсти с блестящи къпини и тъмни, тъмни трънки; житото отдавна беше ожънато и земята беше кафява отново, тук-там стърчаха жълти купи сено и във всички градини по къщите, край които минавахме, виждахме върховете на боба, попарен от нощната слана; мъже вадеха картофи и навсякъде горяха огньове.
Стигнахме до кръстовище и навлязохме в един път с високи дървета от двете страни, които се извисяваха над нас, а оттатък, измежду сивите стволове видяхме открито пространство, синьо небе и слънчева светлина.
Максим спря колата.
— Не знам.
— Минахме покрай табела.
— Извинявай, не погледнах.
Той се усмихна. Той знае, помислих си, няма нужда да му казвам. Той знае моята мечта.
Шосето се издигаше доста стръмно нагоре и се губеше от погледа ни… Надясно имаше по-тясна пътека, която се катереше между брегове, обраснали с мъх.
— Натам — казах. Не знаех защо, нямаше никаква табела, но не беше случайно, знаех си, нещо ме водеше.
— Вече се изгубихме. Ами ако стане по-лошо?
— Не може, или не сме се изгубили сериозно. Има няколко километра до последното село и лесно ще намерим пътя от там, добре е обозначен.
— А тук — каза Максим като включи отново мотора, — не е.
— О, какво значение има? — Внезапно се почувствах безгрижна и с лека глава. — Хайде да продължим. Продължихме.
Пътеката слезе надолу, стесни се между високи брегове, обрасли с мъх, където се увиваха сиво-зелени стебла, след това отново се изкачваше доста стръмно нагоре. Дърветата бяха над нас, мислех си, че през лятото тук ще е гъсто и тъмно, сплетените клони ще образуват покрив.
След това без предупреждение пътеката излизаше на поляна във формата на полукръг. Спряхме до една дървена табела с написан повторно надпис със зелено върху олющената боя.
Излязох от колата и отидох при нея. Погледнах нагоре. Нямаше никакъв звук, освен от време на време съвсем тихото копринено шумолене на сухи листа при падането на някой орех или съчка между тях. Максим остана в колата.
Мисля, че тогава вече знаех, с това странно шесто чувство неопределеното бъдеще, неясното усещане за бъдещето, което понякога изпитвам. Нищо не бях видяла, само стоях под табелата в средата на пътеката.
И все пак знаех. Усещах сигурност и възбуда. Тук е, намерихме го, точно зад ъгъла, близо съвсем близо.
Табелата сочеше към една пътека, която представляваше кална бразда между дърветата, покрита с листа.
Произнесох името на себе си, бавно го изрекох, като опитвах думите.
Кобетс Брейк.
След това повиках Максим.
Вървяхме по натрупани листа около стотина-двеста метра. Пътеката се наклони надолу така, че трябваше много внимателно да стъпваме, като се държахме за ръце. По едно време катеричка прескочи между два клона пред нас, нямаше никакъв друг звук, освен нашите стъпки, никакво движение, освен нашето.
Чудех се колко надолу ще слизаме и си представях как ще се катерим обратно до колата.
Очите ми бяха вторачени към земята, пристъпвах с голямо внимание и първото нещо, което видях, беше краят на пътеката на едно открито място. Следобедното слънце се прецеждаше през последните тънки клони на дърветата.