Почти цял час не помръднах, докато Максим се обърна внезапно, като въртеше ръцете си и мърмореше нещо неразбрано, и тогава затворих прозореца, за да не влиза повече студ, който беше проникнал вече в стаята и се мушнах отново в леглото. Първо оправих завивките му и го погалих по лицето, както правим с дете.
Той не се събуди и малко преди зазоряване и аз заспах.
На сутринта, когато се събудих, беше вече светло и усетих колко всичко беше различно, и колко приятно и познато. Отново отидох при прозореца и погледнах към бледото небе, синьо, обвито в лека мъглица при зазоряването, от което ставаше по-светло в осланената градина. Никъде другаде по света не бих могла да бъда, освен тук и почти заплаках при тази ранна светлина, при нейната яснота, нежност и мекота.
Когато тръгнахме към църквата, валма от мъгла се вплитаха и разплитаха по дърветата, разпръсквани от слънцето, и сланата се топеше под неговите лъчи, а аз инстинктивно погледнах към мястото, където знаех, че се намира морето, — много мили надалеч. Когато пристигнахме при Дувър предната вечер, вече беше тъмно. Докато пресичахме канала, тихото и сиво море се издигаше и спадаше през прозореца на кораба, сякаш кротко дишаше и аз съвсем не усещах, че сме в морето: после колата бързо ни откара към едно право шосе.
Въпреки че ни беше докарало злини, липсваше ни морето в чужбина, липсваше ми ленивият му плисък на брега, шепотът на водата, която всмукваше мидени черупки и камъчета, разбиването на вълните в брега — самият факт, че е винаги там и се усеща дори при най-гъста мъгла, която притъпява звука, и че когато ми се ще, мога да отида и просто да го наблюдавам, да следя движенията му, играта на светлините по него, да видя как се променя, игрите на сенките, вълнението по повърхността му. Често го сънувах, сънувах, че съм там през нощта, когато е спокойно и тихо и наблюдавам от високо осветената от луната вода. Морето, край което живеехме и покрай което се разхождахме по време на нашето изгнание, беше без прилив и отлив, — бляскащо море, прозрачно, яркосиньо, виолетово, зелено — едно примамливо многоцветно море, съвсем неестествено.
Като се качвах в черната кола тази сутрин, спрях за малко, обърнах се и наострих уши и очи с желание да го усетя. Но нямаше нищо, беше твърде далеч и дори ако беше там, на края на градината, Максим нямаше да го забележи.
Обърнах се и седнах в колата до него.
Мъжете в черно стигнаха портала на църквата, спряха там, за да оправят леко товара си, като го разпределиха помежду си. Ние останахме зад тях. Една червеношийка внезапно се стрелна в тъмния отвор на портала и бързо излетя и при нейния вид сърцето ми се изпълни с бодрост. Струваше ми се, че сме участници в някаква пиеса и чакаме да ни извикат на сцената на осветеното открито място пред нас. Бяхме малцина. Но когато тръгнахме под арката, видях, че църквата беше пълна с хора. Станаха, когато ни чуха, предполагам, че бяха стари съседи, стари приятели — въпреки че едва ли бих могла да позная много от тях.
„Аз съм Възкресението и Животът, каза Господ. Който вярва в Мен, въпреки че ще умре, ще живее…“
Влязохме вътре и тежката дървена порта се затвори. Зад нас останаха есенният ден, слънчевата светлина и изораните поля, орачът и чучулигите, стрелкащи се под небето, и червеношийката, която пее на дървото, рошавите черни врани.
Хората се раздвижиха като стръкове царевица, когато минахме към първата пейка, усетих очи, насочени към гърбовете ни, усетих любопитството им и всички незададени въпроси, които сякаш висяха във въздуха.
Църквата беше хубава и от нейната красота дъхът ми спря. Никога не бях мислила колко ми липсваха такива места. Това беше обикновена, незабележителна английска провинциална църква и все пак за мен рядка и ценна като най-голяма катедрала.
Понякога се вмъквах в някаква църква в чуждо село или град и коленичех в тъмнината сред стари жени в черни шалове, които мърмореха молитвите си и миризмата на тамян и запалени свещи ми е била чужда като всичко друго, — струваше ми се, че принадлежат към някоя странна религия, съвсем далечна на строгата каменна църква у дома.
Имах нужда да бъда там и ценях тишината и атмосферата на преклонение, статуите и стаичките за изповед. Колкото ме привличаха, толкова ме и отблъскваха. Не можех да се моля, не можех да изрека някакви фрази, нито с устни, нито в съзнанието си, нито като изповед, нито като молба. Само някакво неясно, но изключително силно емоционално чувство понякога ме завладяваше, като резултат от силен порив дълбоко в мен и стигаше до повърхността, без да избухне. Никога не можех точно да го изразя и ми се струваше, че е като отчаяно чукане на дърво, за… За какво? За да сме опазени? За да бъдем спасени? Или просто за да ни оставят на спокойствие в нашия сигурен, скучен пристан до края на живота ни, без да ни тревожат разни духове.