Вдигнах очи.
Една груба, къса пътека водеше до вход с филигранни, високи врати от желязо между две каменни колони.
Приближихме се почти спрели дъха си. Спряхме и застанахме в мълчание, а очите ни попиваха, попиваха гледката.
Под нас, на края на пътеката за автомобили, в една вдлъбнатина, обградена от затревени склонове, се издигаше най-красивата къща, която бях виждала. Стори ми се по-красива от Мандърлей, защото не беше така внушителна, не така страшно голяма и величествена, но къща, която веднага покори сърцето ми. Бързо затворих очи, отворих ги отново, като очаквах, че ще изчезне, че е някаква илюзия. Но тя си беше там, огряна от слънцето къща, приказна къща на вълшебства. И все пак не беше някакъв фантастичен замък с кули, а розово-червена къща в елизабетински стил с много комини. Разположена беше сред зелени площи и лехи от рози, с перголи и фонтани и малки орнаментални езерца, но липсваше грижа, растенията бяха оставени на воля, не съвсем подивели, нито напълно изоставени. Сякаш който е живял тук, не е бил в състояние да се справи, опитал се беше, но безуспешно поради липса на достатъчно работна ръка. Зеленият басейн с дървета тук-там се издигаше леко около нея, комините като от захарно цвекло и тухлите по стените бяха в мека охра, в розови оттенъци на мушкато и нежна мида, в тъмножълто и кайсиево, и всички тези цветове се сливаха и преливаха като стените и покривите на някое слънчево италианско градче, кацнало на хълм.
Нямаше никакъв признак на живот, не се чуваха човешки гласове, нито лай на кучета, не излизаше пушек от комините. В Кобетс Брейк беше празно сега, но не мисля, че беше изоставено място, нито пък лишено от обич, не беше някаква напусната къща, за която никой не си спомня.
Стояхме така, хванати за ръце и почти без да дишаме, като малки деца в омагьосана гора и наблюдавахме в почуда, полузамаяни. Често бяхме виждали великолепни къщи по пътя ни миналата седмица, резиденции, дворци, имения — внушителни, пищни, но аз извръщах очите си от тях, обръщах им гръб и бягах.
Тези места нищо не означаваха за мен и животът в тях не беше за нас. Но тази къща беше нещо друго.
Не беше малка, но нямаше вид на важна, привличаше, викаше, канеше, не потискаше. Въпреки че беше празна сега, тиха и малко обрасла с растения, притежаваше топлина, имаше весел вид.
Както стоях там, започнах да мечтая и виждах Максим да се разхожда по пътеката, виждах децата да се катерят по затревените скатове към овцете, които пасяха, чувах виковете им, виждах ги как ми махат, а аз бях клекнала в градината и чистех една леха.
Виждах пушек да се извива от един комин като захарно цвекло и едно малко рошаво кафяво пони до старата ограда отзад.
Тук щях да бъда напълно щастлива, бях сигурна в това, защото щях да направя тази къща своя, щях да я наредя по мой вкус с одобрението на Максим. Както стоях там, се сетих, че никога не съм имала свой дом, нито веднъж в живота, но този ще бъде мой, както Мандърлей не е бил никога. Той принадлежеше на други, на Максим, на семейството му от много поколения и на всички други, на половината графство, на прислугата, на госпожа Данвърс. На Ребека. На мен не е принадлежал.
Но сега не съжалявах за това, не ме интересуваше?! Мандърлей изчезна този следобед, просто изгасна като свещ и го нямаше вече…
Това си мислех, като гледах долу към красивата къща, като виждах как светлината се омекотява и пада мракът, как цветът на стените се променя с отминаването на следобеда. Това ще бъде мое — ще дойдем тук. Знаех си.
Беше някаква, лудост, фантазия, която силно ме обзе в сравнение с реалността, но беше така спокойно, така сигурно, бях в транс и нямах никакви съмнения. Сигурността ми, че бях намерила къщата, че някой ден всичко ще си дойде на мястото, беше твърда и абсолютна.
— Искам да вляза вътре — казах.
— Не можем, естествено. Има катинар на входа.
— Оградата е срутена, виж там, ей там.
— Не.
Но не си отиде. Стоеше зад мен, ръката му на моето рамо и знаех, че и той споделя моите чувства. Нямах никакви съмнения.
— Хайде, — казах и започнах да се изкачвам внимателно по склона покрай оградата, очите ми нито за миг не изпускаха къщата.
След минута-две Максим ме последва и като и погледнах назад, видях, че и той не можеше да откъсне очите си от нея. О, мечтите този ден, светът, в който бях пристъпила, надеждите, които изпитвах. Така ясно си ги спомням.
Обиколихме източната страна на къщата, където градината беше най-изоставена. Стара пергола се простираше от две страни с остатъци от пълзящи растения, шипки и орлови нокти провисваха от нея, глициния, чепата и неокастрена висеше от другата страна, а една пътека през тях между колони водеше към затворена врата. Лехите бяха буренясали и все пак, мислех си, че не много отдавна някой се беше грижил за градината тук и нямаше да има нужда от много работа, за да я възстановим. Виждах се как планирам нещата, събарям едно, закърпвам друго, посаждам повече цветя, като работя усилено с някой местен човек, който знае добре мястото и след няколко лета отново ще я направим прекрасна.