Зад къщата имаше конюшни, покрит с камъни двор и една статуя на клекнало дете в центъра, стара кола и счупена ръчна количка се търкаляха наоколо. Имаше също парник със счупени стъкла, а една червеношийка яростно пееше, кацнала на тънко клонче.
Погледнах нагоре по стените към малките прозорчета на самия връх. Слънцето беше вече ниско, напускаше къщата.
— Максим…
— Сигурно ги няма в страната.
— Не, — отвърнах, — не. Били са тук наскоро, но сега са заминали.
Но после, като го погледнах, видях тъга, изписана на лицето му и той се беше потопил в нея, видях, че изглежда стар и че никога няма да е в състояние да напусне миналото, защото не иска.
Обърнах се. Кобетс Брейк остана в дълбока сянка, тухлите на стените и каменните пътеки от меко виолетово потъмняха в сиво и не само обич към мястото се събуди в мен, но и нещо друго, някаква желязна решителност. Това, което исках, исках го за себе си и моето неподчинение ме стресна и дори уплаши.
Максим ме беше оставил и бавно се връщаше с наведена глава, без да поглежда към къщата. Той няма да говори за нея, си помислих, просто ще си отидем, ще се върнем при колата и ще си заминем. Утре или вдругиден ще сме заминали завинаги, нищо няма да ми бъде отказано, мечтата ми просто няма да се зачете и това място повече никога няма да бъде споменато. Това е неговият начин да се справя с такива неща. Негодувание и горчивина и ужасно самосъжаление се породиха в душата ми. Вече си представях загубата си и как ще я оплаквам. Бях загубила всякакво усещане за действителността, не размишлявах разумно. Трудно беше да вървим по тясната стръмна пътека към мястото, където бяхме оставили колата и Максим вървеше пред мен през всичкото време. Веднъж, само веднъж се спрях, за да си поема дъх и си позволих да погледна назад през една пролука между дърветата и къщата си беше там, тиха, затворена в себе си, потъваше в сенките, но последната светлина от залязващото слънце огряваше три или четири комина на западната страна и те горяха като въглени.
Преминах от радост и надежда към отчаяние. Внезапно ми стана студено.
В колата също беше студено. Държах ръцете си, за да престанат да треперят. Максим не беше проговорил.
Седеше, като че ли чакаше нещо. Погледнах го.
— Сигурно много ще закъснеем за чая — казах с равен глас. — Ще взема топла баня като се върнем.
Максим хвана двете ми ръце и ги стисна в своите.
— Миличкото ми, — каза той и видях, че ме гледа с безкрайна обич, по стария начин. — Опитваш се толкова много да ме пазиш, да ме закриляш, а всъщност не е необходимо. Толкова се стараеш да скриеш това, което искаш, своите чувства, и разбира се, не успяваш.
— Какво искаш да кажеш? — попитах с внезапен гняв, почти през сълзи от разочарование и мъка. — Какво наистина искаш да кажеш? Хайде, много ми е студено.
— Познавам те, — каза той, като все още държеше ръцете ми. — Познавам те много добре.
— Не ми говори като на глупачка или на глупаво малко същество, към което трябва да бъдем отстъпчиви и покровителствени.
— Да. Да. Това правех. Прости ми.
— Максим…
— Не, ти си напълно права да протестираш.
— Това е просто…
— Знам.
— Наистина ли?
— Кобетс Брейк, — след това каза той, като размишляваше, — странно име. Как мислиш, кой е Кобет?
Но аз не отговорих. Не исках просто така да разговарям за къщата, като че ли случайно бяхме попаднали на нея и я оглеждахме като туристи из чужд град, към който не изпитваме голям интерес. Отивахме си, нямаше повече да я видим. Това беше всичко. Щеше да бъде по-добре, помислих си, ако изобщо не бяхме я видели.
— Напълно си права за чая.
— Няма значение.
— Не, но признавам, че ми се пие.
— Съжалявам, моя е вината…
— Така ли? Защо?
— Толкова време прекарахме тук. Трябваше да ми кажеш, да ме накараш да си тръгнем.
— Не исках. Така че щом няма да има чай, добре е да използваме по-полезно времето.
— Какво искаш да кажеш?
Той пусна ръцете ми и се вгледа в колата.
— Минахме край една ферма, спомняш ли си? Четвърт миля от кръстовището, точно преди да се загубим. Нарича се Хоум Фарм.
Той зави майсторски в полянката.