— Предполагам, че ако спрем там и попитаме, ще могат да ти кажат всичко, което искаш да знаеш за къщата.
Там ни предложиха чай, — силен, сладък чай в най-красивия китайски сервиз, който взеха от предната стая и парчета топъл плодов кейк с масло. Бяхме добре дошли, казаха те, много посетители не минавали от тук, било тихо, винаги тихо. Това ми харесва, отговорих аз, ние сме хора тихи, свикнали сме на това. Максим разговаряше с фермера за жътвата, за овцете и за млечното стадо, за грижите за дърветата, а я нямаше мъжката работна ръка след войната. Говореха като се разхождахме из двора и той беше щастлив, помислих си, точно това обичаше в Мандърлей, да придружава Франк при наемателите, фермите и котеджите, като знаеше как да разговаря с хората, да се разбира с тях по начин, по който аз не можех поради това, че бях неумела и несигурна в положението си.
Останах с жената, госпожа Пек в кухнята и ядях парчето плодов кейк, като си топлех ръцете на чашата с чай, с леко и щастливо сърце, защото всичко щеше да бъде наред, знаех го. В двора се разхождаха кокошки и едно малко човече заедно с тях, като крачеше с пълничките си крачета. Щяхме да идваме често тук, си мислех, ще водя децата, ще получат познания за животните, ще помагат да се хранят прасетата, ще излизат на полето при първите агнета. Те ще бъдат наши съседи.
Тя ми сипа още чай, като доливаше в чайника топла вода от котлето на печката и същевременно водеше разговора.
— Стигна се до войната, — каза тя, — всичко стана много по-тежко, всички помощници си отидоха, мъжете трябваше да напуснат и останаха само момчета. След това за известно време тук имаше няколко военнопленници от лагера. Италианци бяха, без думичка английски и само един-двама искаха да научат малко. Сигурно защото им беше чужд и от шока, че са далеч от тяхната страна. Човек ще се почувства несигурен в такова положение.
Да, помислих си, да, наистина така е.
— Един от тях насади лозичката, може би сте я видели. Опита се да й помогне да расте и наистина порасна, там отстрани, защитена от старата стена. И все пак гроздето беше дребно, черно и горчиво…
— Ще се върнат ли, ще отворят ли отново къщата?
Часовникът тракаше в кухнята в ритъм с моето сърце.
— Старата двойка? Не, не. Виждах, че не могат да се, справят, много преди да си признаят. А и сами бяха дошли до това заключение.
Тя седеше срещу мен на кухненската маса, красива жена с чудесен ореол от кестенява коса и едро лице.
Хареса ми. Виждах се да седя тук, да бъбря някой следобед, да й се доверявам, да научавам нещо за къщата, градината и децата, защото щях сама да се справям, доколкото мога с някоя местна помощничка и човек да готви. Не исках тълпи от прислужници да тичат из къщата ми, както тичаха в Мандърлей, строги с една ужасна йерархия.
— Не, няма да се върнат.
Сърцето ми подскочи…
— Синът, господин Родърик, когато завърши службата си, предполагам, че ще се върне у дома, ще отвори отново старата къща. Той има и сестра, но тя е омъжена и си има своя къща, съмнявам се, че ще се интересува. Не, само господин Родърик. Изпраща ни писма от време на време, като иска да направим това или онова и, разбира се, господин Терънт, агентът, той фактически се занимава с имота.
Чух плач от двора, когато малкото се спъна и падна на камъните, а тя изтича при него и го успокояваше, вдигна го и видях, че Максим и фермерът се бяха върнали и разговаряха до вратата. Небето стана синьо като паче яйце, тук-там с валма облаци, тъмни като боровинки и сини сливи и индиго, а слънцето бързо залязваше. В далечния ъгъл на двора прасето шумно грухтеше до коритото.
Не ми се искаше да си тръгвам, не ми се искаше денят да свърши. Извърнах се и ги гледах, като им махах на тръгване и продължавах да гледам още дълго, когато бяхме вече много далеч и те не се виждаха.
Глава десета
Всяка сутрин през първите седмици на брака ни седях срещу Максим на закуска и всяка вечер на вечеря в такова повишено, неестествено настроение, че трябваше често да се извинявам и да изляза, за да намеря огледало в някоя стая и да се взирам в лицето си, като търсех нещо познато, за което да се хвана. Не бях в състояние да приема изобщо, че бях там, в тези места по право, че Максим се беше оженил за мен така, че сега бях госпожа де Уинтър. Спомням си маси до прозорци над лагуната на Венеция, маси на малки площадчета, застлани е камъни, маси със запалени свещи, маси огрени от слънцето, маси с играта на слънчеви петна и сенки, хвърляни от дърветата над тях и цвета на някои блюда, поставени в бели чинии, ширитите по сакото на някой сервитьор.
Мислех си, това не може да е истина, коя съм аз? Къде съм? Не може да бъда тук, не съм повече аз, не е възможно да съм толкова щастлива. Свикнах с това чувство и то не ме напусна, а после, когато се върнахме у дома в Мандърлей, имах усещане за нереалност.