А сега седях на друга маса, но много далеч от една голяма каменна камина, в която гореше огън, срещу Максим, в нашия селски хотел и в кръга, осветен от лампата с книжен абажур се върна старото усещане за нереалност, отчаяно се опитвах да разбера какво се беше случило с мен. Не се криехме вече в друга страна, не ядяхме друга храна, не се държахме вкопчени един за друг за сигурност, не се страхувахме от начина, по който говорехме, от чужденци, от миналото. Бяхме освободени от всичко това и бяхме излезли навън, в слънчевата светлина.
Ще се върнем у дома, знаех го. Нямаше нужда отново да бягаме. Максим трябваше да се изправи пред всичко това, нямаше друг начин. Най-лошото премина, беше изтръгнал жилото от паметта си, всичко беше наред.
Кобетс Брейк беше в съзнанието ми, розово-червена, красива в затревения си леген и отново се обръщах, за да я гледам и ме обземаше голяма радост. Нямаше причина да не бъде наша, знаех, че така ще стане, исках я и по силата на моето желание това щеше да се осъществи. Никога не съм била така убедена в нещо, вярвах страстно като току-що новопокръстен човек, че ще го осъществя.
Тази вечер храната беше чудесна и за разлика от първите вечери, когато бях в такова повишено настроение, че не ми се ядеше, сега ядох с огромен апетит, гладна, с отпуснати нерви, сигурна в себе си. Имахме печена пъстърва и печен фазан с тъмна и хрупкава кожица, картофите бяха пухкави, посипани с дъхав вкусен магданоз и някакъв ябълков пудинг, страшно сладък, гарниран със стафиди.
Ядохме бавно и изпихме една бутилка много хубаво бордо, наслаждавахме се на огъня и на спортни гравюри и на две маслени картини на кучета над бюфета. Сервитьорката работеше бавно, беше пълничка с бенка до окото, нямаше сол в солницата, когато я поискахме. Погледнах ръцете си, стария бял белег до нокътя, брачната ми халка, вече добре позната, но не бях тук, — мислех си, тази дълбока, пищна радост, това чудесно ново начало не можеше да бъде действително, но аз си затварях очите и отново се намирахме в тази малка, обикновена, много по-скучна столова в нашия хотел край чуждото езеро.
Погледнах Максим. Действително беше, истина беше, прочетох го в лицето му — бяхме преодолели нещата.
Ударът дойде малко по-късно.
От време на време говорехме за къщата, не някакви практични въпроси, не сериозно, някак си предпазливо.
Дали ще я продадат? Или да я дадат под наем? Старата двойка дали ще се върне и дали синът отново ще я отвори? Как ще разберем какво става? Как изглежда отвътре? Имаше ли нужда от ремонти, студена ли беше, износена, неприветлива?
Нямах нужда да зная. Нямах никакви съмнения и не се тревожех, всичко щеше да е наред.
Разговаряхме за учудването си, за това как къщата си лежеше там тайно, в очакване да дойдем, как се бяхме изгубили и как намерихме случайно пътеката и отидохме при нея.
Нямаше нужда да казвам на Максим какво искам, нито пък да го питам. Може би не се осмелявах. Понякога той все така скачаше, озъбваше се, стряскаше ме, понякога беше нетърпелив, студен, понякога рязко си тръгваше като ме изключваше. Не можех да рискувам такова нещо да се случи сега, къщата имаше твърде голямо значение, — това, което означаваше, това, което мечтаех да означава, беше твърде важно.
Дали не строях една добре уравновесена, красива къща от картон? Въздушен замък? Да, един слаб, тъжен глас в мен прошепна да, но аз се извърнах и му се присмях, храбро и непокорно. Бяхме водени до Кобетс Брейк през всяка стъпка на нашето пътешествие, може би не само тази седмица, но дълги години сме били насочвани към нея, — вярвах с ужасна, суеверна настойчивост, твърде нехарактерна за мен.
Само веднъж тази вечер преди най-лошия момент получих слабо предупреждение, предчувствие, напомняне, което веднага отхвърлих.
Отидох в стаята да донеса книгата на Максим и когато отворих вратата видях, че луната свети през прозореца и хвърля ясна светлина върху покривката на леглото. Тази гледка събуди ясно в съзнанието ми картината на венеца от бели цветя и при това стомахът ми се сви от страх, бяха там, можех да докосна цветовете, усещах краищата на кремавата картичка с пръстите си, взирах се в красиво оформената черна буква Р.
„Не“, бързо прошепнах в празната стая. „Не“ и бързо запалих лампата така, че всичко отново стана обикновено, намерих книгата на Максим и изскочих от стаята и въпреки че знаех, че в съзнанието си все още носех образа на венеца, вероятно щеше да бъде там завинаги, не можех да избягам от него, бях по-силна от всякога. Видът на къщата ми беше дал огромна, почти магическа сила, венецът и картичката не можеха да ме наранят, нищо не бяха, тривиална шега. Изпълних съзнанието си с мисли за къщата и това ме ободри веднага, обърнах се към нейния ясен, спокоен образ с благодарност, като я надарих с такава сила, такава доброта и надежда.