„Мислите ли, че мъртвите се връщат и наблюдават живите!?“ — каза шепнещият глас на жената.
Отвърнах бързо погледа си от смелия й, учуден, триумфиращ поглед, от напечатаните отдолу думи, обикновени, прости, черни и бели думи от отдавна минали години, един ред като много други отпечатани там, седмица след седмица, под някоя фотография на човек от висшето общество.
Госпожа Максим де Уинтър, в Мандърлей.
След това започна кошмарът и може би едва след година се събудихме от него, а може би изобщо не се събудихме. Минаха само няколко секунди, докато наблюдавах снимката, замаяна, че я виждам най-после, смазана, че това става тук, че е стояла на масата в този забутан малък хотел сред другите и ме е очаквала през дългите години да дойдем тук.
„Госпожа Максим де Уинтър, в Мандърлей.“
Затворих списанието, като мърморех нещо и побягнах, като едва не се спънах в чантата си, оставена на пода. Максим повдигна учудено очи. Чух го, че задава някакъв въпрос, но не останах да му отговоря, не можех.
Той не трябва да я види, не трябва да знае. Препъвах се по стълбите, сърцето ми биеше като бурно море в гърдите ми, в главата ми и тя беше с мен, бледото й, високомерно, засмяно лице, леко пренебрежителният й израз, отправен към мен, като отмахваше черната си коса от раменете, поставила леко ръката си върху перилото на стълбището. Ребека. Винаги бях искала да я видя, години наред ме беше отблъсквала и привличала, но тя беше мъртва и аз се мислех освободена от нея. Той не бива да я види.
В нашата стая започнах да късам снимката й от списанието с треперещи ръце, хартията беше твърда и лъскава, здраво закрепена, не можех да я откъсна и когато най-после успях, тя се сгъна напреко така, че ръката и едната страна на елегантната й рокля бяха скъсани и една част остана в списанието, но лицето не беше засегнато. Тя все още ме гледаше леко усмихната, властна, когато Максим отвори вратата на стаята.
След това всичко стана ужасно и светът, като лъскавата фотография се разкъса на две. Последва само моят страх и гневът на Максим и неговото вглъбяване в себе си, неговото поведение беше такова, сякаш бях виновна и бях направила това нарочно.
Нямах време да скрия хартията, той я издърпа от ръцете ми и видях как лицето му побледня, устните му се стиснаха, след като бързо я погледна.
Госпожа Максим де Уинтър, от Мандърлей.
Ако бих могла да видя бъдещето, преди да се случи и бих попитала как ще се държи, бих казала внимателен, разтревожен за мен, но спокоен, нежно да ме прегръща и да ми казва да не мисля за това, да не допуска да ме тревожи, защото не беше нищо, всичко е минало, тя повече не може да ни нарани…
Но той не се държа така, поради което разбрах, че тя все още имаше власт над него, както и над мен, лъгала съм се години наред, като съм живяла в глупашки рай.
Тази нощ една врата се затвори, като ни откъсна от бъдещето, което бях запланувала. Това беше край на всички надежди, на всички мечти, на нашето щастие.
Усещах, че ми става лошо, стомахът ми се свиваше от мъка, започнах да хапя отново едната страна на нокътя си, както правех преди, в ранните нервни дни. Той забеляза и се отвърна раздразнен.
Смачка снимката в ръката си, изви я няколко пъти, но я задържа, хвърли остатъка от списанието в кошчето за боклук.
— По-добре извади куфарите и започни да прибираш багажа. Не е късно, ще отида да видя дали мога да ги събудя, за да ми приготвят сметката.
Обърнах се към него.
— Къде отиваме? Какво ще нравим?
— Ще се махаме от тук.
— Но кога?
— Утре сутринта, колкото може по-рано, по възможност преди закуска. Можем да спрем и да хапнем нещо по пътя, ако си гладна.
Не посмях да питам повече. Мислех, че възнамерява да прекъснем пътуването и да се върнем при Джайлс. А после какво? Не исках да мисля за това.
Той ме остави сама. Смачканата снимка беше все още в ръката му. Мислех, че ще я хвърли в огъня долу и ще иска да я види напълно изгоряла и изпитах особен, суеверен импулс да изтичам и да го спра. Страхувах се от това какво може да ни се случи, какво ще направи тя, за да си отмъсти.
Казах си, не бъди глупачка, не бъди дете, като измъквах куфарите от гардероба, тя е мъртва, това е просто една снимка, сега тя не може да ни навреди. Но тя ни навреди, си мислех с мъка, като сгъвах рокли, пижами, чорапи, като отделях малкото неща, които щяха да ни трябват сутринта. Тя смаза надеждите ми, тя спука слабия ми, прозрачен балон за бъдещето.