Нямаше да живеем в Кобетс Брейк, никога нямаше да дойдем в тази част на Англия, това също се помрачи, Максим никога няма да иска да види тези места отново.
Тогава къде? Наредих един куп носни кърпи. Да се върнем в къщата на Джайлс? А след това? Сигурно ще има някъде някое ъгълче, за да се скрием. Започнах напрегнато да мисля за пътуването ни от Шотландия насам, като се опитвах да си спомня някое красиво, затънтено място, което и двамата харесвахме, но не можах да измисля нищо. Бях видяла къщата, която исках, тя беше затъмнила всичко останало, и това щеше да бъде завинаги. Тя беше нещо повече от къща, а сега, тъй като никога нямаше да отидем там, нямаше да я видим отново, тя стана още по-изящна в съзнанието ми, стана изгубеният рай и аз бях завинаги заключена извън оградата й, осъдена да гледам недостижимата й розово-червена красота, хваната в безвремието на настоящето, в зеления й затревен леген.
Спах ужасно неспокойно тази нощ и се събудих много рано, преди още да се развидели и после останах да лежа, изнемощяла и огорчена от чувство за нещастие и страшно разочарование. Максим почти не ми говореше, само стоеше замислен при прозореца, докато аз привършвах с прибирането на багажа. Сметката беше платена, нямаше нищо, което да ни задържа повече.
— Хареса ми тук — продумах тихо.
— Да.
— Максим…
— Не. — Той дойде и застана пред мен, като ме гледаше право в лицето. Кожата му беше посивяла, бръчките от носа към устата му бяха станали по-дълбоки през последния час. Погледът му беше унесен, той се беше отдалечил от мен и аз не можех да го достигна.
— Няма никакво значение — казах.
— Каквото и да се случи, — каза Максим с тих, пресипнал глас, — където и да отидем, каквото и да правим, ще бъде същото. Докато сме тук, няма да имаме спокойствие, не можем да рискуваме, ще има нещо като това, което ни очаква, някой капан, готов да щракне, а при това, това не е нищо, тривиалност, други неща може да бъдат… — Той не продължи. Хванах ръката му, вдигнах я и я допрях до лицето си, отчаяна внезапно, защото трябваше да спасим нещо, като му се молех за това.
— Просто сме слаби, — казах. — Максим, толкова е глупаво, ние сме възрастни хора, не можем да бягаме поради, ти си прав, поради нищо. Някаква глупава банална случка, ние сме заедно, всичко ще бъде наред.
— Не…
— Нищо не може да ни докосне.
— Не.
— Но може. Ти го знаеш, нали?
Той леко отдръпна ръката си от моята. Не можех да го погледна в лицето, сълзите напираха в очите ми. Всичко, просто всичко беше загубено, никога няма да се върнем. И бях изпълнена с отвратителна, горчива омраза към нея, към това, което е била, но още по-лошо, — към Максим за това, което беше направил и това ме уплаши и ме промени, никога по-рано не бях изпитвала друго чувство към него, освен любов. Любов и страх.
Скоро след като стана светло, когато слънцето се показа над облаците, ние си заминахме. Гледах напред и не можех да погледна нито веднъж назад към малките каменни къщички около площада. Никой нямаше, бяхме видели само пълната, сънлива сервитьорка, която приготвяше нещата за закуска. Хвърлих поглед в хола като минавахме. Камината беше изчистена и нови дърва поставени в студеното огнище. Купът списания беше сложен на един прозорец. Кучето не се виждаше никъде.
— Нека аз да карам, — казах. — Исках да карам бавно, да прекарам пътуването през пръстите си. При това, ако аз карам, няма да мога лесно да мисля. Но той не ми даде, посочи ми другата врата, като включи нетърпеливо мотора преди дори да успея да седна, пръстите му барабаняха по волана.
След това не бях в състояние повече да мълча, да търпя болката от това, че си заминаваме, разочарованието ми и мъката се изляха. Извиках:
— О, защо, защо трябва да е така? Защо всичко трябва да се разваля? Не можем да продължаваме да бягаме и да бягаме. Знам, че не ти беше приятно да я видиш и на мен не ми беше, получих най-силен шок. Но Максим, това е нищо, какво е? Една снимка. Нито повече, нито по-лошо, просто една стара снимка в едно старо списание.
Той не отговори, само продължаваше да кара, много добре и много бързо, ужасно съсредоточен. Вече бяхме напуснали хубавите хълмове на Котцуолд и отивахме на запад.
— Не искам по този начин да завърши и да бъде изтрито, като че ли не е било…
— Какво?
— Тази седмица. Шотландия. Това пътуване…
— Е, свърши се.
— Трябва ли да свърши?
През шосето премина стадо овце, като се прехвърляше от едно поле в друго, една бавна, развълнувана река. Трябваше да спрем.
Помислих си, човек никога не вижда истински овце в чужбина, само смешни дребни кози — слаби, мършави скокливи същества. Не солидните, кремави, приятни английски овце.