Имаше разпръснати овце по зеления леген над Кобетс Брейк.
Усетих сълзи да парят очите ми.
— Телефонирах на Джайлс, за да му съобщя какво ще правим, — каза Максим като тръгнахме бавно напред. — Но никой не отговори. Няма значение, мога да спра и да се обадя от друго място.
Гледах през сълзи от прозореца. Шарено в черно и бяло куче тичаше напред-назад след овцете, клякаше като ги водеше към отсрещното поле. Спуснах малко прозореца надолу. Помислих си, че сигурно се казва Шеп, Шен или Лад. Но като минахме покрай фермера и той вдигна ръка, за да ни поздрави, чух го да вика: „Джес. Ела тук, момче. Джес.“
Не исках да питам какво ще каже на Джайлс. Максим беше решил какво ще правим, трябваше да го следвам.
Отново караше бързо, като внимателно гледаше напред през очила, съсредоточен и мрачен.
— Кобетс Брейк — почти прошепнах.
— Какво?
— Къщата.
— Какво къщата?
— Харесах я. Исках я. Никога не съм искала някое място така, никога не съм чувствала, че принадлежа там. Разбираш ли?
Чаках, но не последва отговор. Ако бях имала ум и усет, или някаква деликатност, щях да мълча, но не можех, чувствах се наранена и гневна и лишена от деликатност.
— Ти си имал Мандърлей. Обичаше го повече от всичко друго, обичаше го страстно, знаеш какво искам да кажа.
— Трябва ли да говорим за всичко това?
— Но никога не беше мой, никога не съм принадлежала там, съвсем не.
— Но сега никой не принадлежи там.
— Исках място, което да бъде мое, наше, където можем да се установим и да принадлежим и да е наше, мое… — Не се изказах до край.
— Съжалявам. Това е невъзможно.
— Защо? Защо трябва да е така? Не беше ли щастлив тази последна седмица? Не ти ли беше приятно да си у дома? Да си в Англия? Мисля, че ти беше.
— Да, — каза той тихо. — Да. Бях щастлив повече, отколкото мога да го изразя или да го понеса. Но това не е щастие, което е възможно или което може да продължи.
— Но къщата…
— Къщата беше една мечта. Една фантазия. Нещо повече, трябва да я забравиш.
Бяхме влезли в едно градче и Максим паркираше.
— Хайде ела, по-добре да закусим. Ето един хотел там, изглежда доста приличен. Иди седни и поръчай нещо, ще изпратя телеграма на Джайлс.
Мълчаливо излязох и направих каквото ми каза.
Фоайето на ресторанта беше доста студена стая с бюфет, покрит с блюда и наоколо с важни сервитьорки. Седнах и поръчах кафе и препечен хляб и готвено за Максим.
Нямаше да мога да ям нищо, препеченият хляб беше повод да са заети ръцете ми и защото все още имах някакъв страх от сервитьори, все още трябваше да се старая да им бъда приятна. Имаше няколко мъже по масите, които солидно дъвчеха и четяха вестници. Кафето, слабо, но топло пристигна, когато Максим се върна.
— Говорих с него, — каза той, като разгръщаше салфетката си. — Все още звучи ужасно, изглежда, че не може да се съвземе.
Изпих си кафето, защото не исках да говоря, гледах тъжно покривката, защото не можех да го гледам:
Чувствах се като някой на края на една любовна история, като изяснява последни подробности преди раздялата, всякакъв интерес, живот и цвят бяха изчезнали от света.
— Ще трябва да се върне отново на работа. Казах му да отиде в Лондон за една седмица, да започне да си възстановява интереса към живота.
— Не те познавам, — казах.
И тогава го погледнах.
Той бързо мажеше масло върху препечената филия, като я разряза на малки квадратчета, както бях свикнала да го виждам да прави всяка сутрин в продължение на единадесет години.
— Какво?
— Не те познавам. Кой си ти? Не разбирам какво ти става?
Това беше самата истина. Нещо го беше променило, измъкнало отново този твърд, пренебрежителен маниер, който смятах, че си е отишъл, само една защита срещу старото нещастие, от което сега нямаше абсолютно никаква нужда.
— Изглеждаш като че нямаш никакви чувства, никакво внимание, говориш за Джайлс с пренебрежение. А по отношение на Беатрис? Тя ти беше сестра.
— Мислех, че я обичаш. Аз я обичах. Обичах я и сега ми липсва и разбирам какво чувства Джайлс. Мразя това, че не можеш…
— Съжалявам. — Той остави ножа си и посегна да хване ръката ми. За един миг, за първи път се поколебах да му я подам.
— Знам, просто не мога да приема начина, по който Джайлс се държи. Не че не разбирам какво чувства.
— Начина, по който го проявява.
— Да.
— От какво се страхуваш, Максим?
Той продължи да закусва.
— От нищо, — отвърна той. — Съвсем от нищо. Изяж си филийката.
— Не съм гладна.
— Не искам отново да спирам.
— Докато стигнем там ли? — Вдигнах каната с кафето. Имахме още дълъг път и реших, че е по-добре да пия.