— Не отиваме там, — каза Максим. — Помолих Джайлс да опакова каквото имаме и да го изпрати. Не виждам никакъв смисъл. Всичко ще бъде наред. Обещавам. Веднъж да си отидем и всичко ще бъде наред.
— Да си отидем отново? — казах и думите звучаха странно в устата ми, сякаш беше замръзнала и не можех добре да говоря.
— Да.
Погледнах през прозореца на ресторанта, през мрежестите половин пердета към улицата. Едно малко дете със синя шапка седеше на средата на тротоара и ревеше, като тропаше с крачка до разтревожената и смутена майка. Беше смешно или тъжно, но не ме заинтересуваха, нищо не ме интересуваше вече. Мислех си, не бива да обръщам внимание, не бива да обръщам внимание. С Максим съм, трябва да се грижа за него, да споделям неговите чувства.
— Къде отиваме? — успях да попитам и една слаба искрица надежда се промъкна в мен, защото може би всичко ще бъде наред, както той каза, някак си ще се оправи.
Той ме погледна учудено, като протегна чашата си за още кафе.
— Не, — бързо добавих. — Разбира се.
Вдигнах сребърната кана и за секунда отраженията ни блеснаха срещу нас от повърхността й, изкривени чужди.
— Колко глупаво. Разбира се, знам много добре, че се връщаме.
— Няма друг начин. Не е възможно. Виждаш, миличка моя, разбираш, нали?
Погледнах го в лицето и се усмихнах с мила, фалшива, нечестна усмивка.
— Да, — отвърнах. — Да, Максим, разбира се.
Нашето бягство стана бързо, много лесно, просто карахме и карахме през останалата част на Англия и тя остана зад нас като развиваща се панделка и ние я изоставихме. Той остана верен на думата си, не спряхме, освен веднъж, за да налеем бензин, така че стигнахме Дувър късно следобед. Беше уредил колата да се остави в един гараж и предполагам да се прибере по-късно от някого, но не питах. Беше телеграфирал предварително за билети също, всичко беше уредено.
Рано се качихме на вечерния кораб. Имаше малко хора.
— Ще хванем спален вагон от Кале, — каза Максим. — Ангажирал съм легла, ще можеш да си легнеш веднага след вечеря.
Да спя, си мислех с учудване, да спя. Вечеря. Да. Всичко е наредено, всичко ще се оправи, като че ли е обикновено пътешествие. А после, внезапно, нищо не ме интересуваше вече, просто престанах да чувствам, престанах изобщо да мисля, бях твърде уморена. Изминалата седмица беше вихрушка от несъответстващи преживявания, емоционални, тревожни, не можех да ги различа едно от друго или да разбера кои доминираха, кои имаха значение — шоковете, страхът, удоволствието или болката.
Максим бързо премина през кея и по стълбичката на кораба, като гледаше право напред, раздразнен от носача, защото влачеше количката с багажа ни. Седна в хола и започна да чете първото издание на вечерния вестник, който момчето беше донесло и когато го погледнах, отново видях облекчение по лицето му. Деликатните бръчки на тревога и грижа вече се бяха изгладили.
Излязох на палубата и застанах до парапета, като наблюдавах приготовленията за отплаване, а после се обърнах към нея, като си казах, че е за последен път, и се загледах в нея. Кобетс Брейк се появи в съзнанието ми като друг кораб, акостирал в спокойни води, невероятно красива и след това друга се появи до нея, по-величествена, по-сурова, но по свой начин също красива, — Мандърлей, сребърносива и тайнствена под лунните лъчи.
Тогава се почувствах стара, сякаш половината ми живот вече беше отминал и всички важни неща са минали, а не предстоящи, стара преди още да съм била истински млада.
Стоях там, с ръце на перилата, като гледах долу, докато засвириха сирените и потеглихме, гледах празното пространство между кораба и кея, което се увеличаваше, виждах, как водата се разлива във все по-широка ивица, наблюдавах как Англия се отдалечава от мен — не можех вече да я докосна и скоро с настъпването на тъмнината я изгубих от очи.
Втора част
Глава единадесета
И тъй, всичко свърши и скоро приех този факт и обърнах гръб на мечтата за къщата, така че тя стана разпокъсана и нематериална и когато се опитвах да си я представя, открих, че не мога.
Колко бързо свикваме с нещата.
Едва прекарахме и една нощ в нашия стар хотел, достатъчно дълго, за да опаковаме останалия ни багаж и да платим каквото дължахме на управителя, който се държа грубо, защото беше загубил това, на което се беше надявал през зимата.
Това не ни интересуваше.
— Искам толкова неща да ти покажа, — каза Максим. — Горкото момиче, беше като затворник в мрачна килия и много търпелива. Е, ще си наваксаме.
Не бива да прекараме живота си в тъга.