Той изглеждаше изпълнен от възбуда и планове и аз се заразих от неговото настроение. Разбира се, беше хубаво, че времето ни щеше да бъде по-добре запълнено, но по-важното беше, че той гледаше на живота отново весело и в добро настроение. Малкият хотел до езерото внезапно ни се стори овехтял и третокласен, стаята ни — малка и нечиста. Затворих за последен път вратата и без да се спирам, за мен беше станала анонимна като всички други, въпреки че бяхме прекарали в нея дълго време, нищо особено не беше се случило, нищо, което заслужава да бъде запомнено. И все пак щях да си я спомня някой ден, без никаква особена причина, просто ще се появи на повърхността и ще остане там, сред някакво мое занимание, несвързано с нея, или с това време.
Някаква част от живота ми беше прекарана там, в нея, време, което никога няма да се върне. Мислех си, че би трябвало да съм благодарна, това беше стая в живота ми, където нямах страх, нито отчаяние, нито тревога.
Бяхме напълно, скучно доволни.
Заминахме си, като пътувахме непрекъснато, винаги търсехме нови гледки, нови вълнения; изучавахме карти и ръководства в кафенета тук и там, като ги разгръщахме, като посочвахме, като търсехме места, нетърпеливи да се движим, да се наслаждаваме, да не изпуснем нещо. Той казваше:
— Нека отидем тук… — или, — хайде, ще те заведа там… — или, — никога не съм бил в… — и ние тръгвахме. Поредицата от хотели и малки пансиони, спретнатите малки къщички, в които наемахме стаи, сега се сливат в едно, няма никога да запомня която и да е, само някаква шарка на пердето или някакъв израз по лицето на някой сервитьор, скърцането на затварящ се прозорец.
Видяхме красиви неща, главозамайващи, незабравими къщи и планини, градини и дворци, морета и небеса, църкви и езера. Пътувахме бавно по река Рейн в едно старомодно корабче изцяло в махагон и позлатено, стояхме при перилата или седяхме в залата с часове, като наблюдавахме бледи кулички и кули на приказни замъци да се показват от зелени гори по отсрещния бряг, дворци на Спящи красавици и Румпелстилтскин да се отразяват във водата. Така се привързвах към тях поради това, че бяха толкова далеч от нещата, които обичах и исках, толкова различни във всяко отношение от всичко, което бях видяла или за което мечтаех. Не ми се искаше това прекрасно пътешествие по реката да свърши.
Максим все още се страхуваше, че ще срещнем някой, който ни познава, но всички наши спътници бяха немци или холандци, не чувахме никой да говори английски, освен нас. Отново станахме много близки, взаимозависими, както не бяхме по време на краткото ни пребиваване у дома, разхождахме се или мълчахме заедно в пълна хармония. И все пак, веднъж, без повод, както се бяхме облегнали на перилото, плъзгайки се покрай една омагьосана гора, погледнах ръката му, дългите му пръсти, обхванали пиринча, един глас в главата ми каза „Това е ръка на убиец. Ръката, която е държала пистолета. Този човек е убил жена си. Ребека“ и почти извиках от шок, от отчаяние, учудена защо, защо е трябвало да стане, уплашена от това, което някъде в дълбочината на съзнанието ми очевидно ме тормозеше.
Изглежда, че и това трябваше да приема, както всичко останало. Колкото и далеч да бягаме, където и да бяхме, никога няма да премине, никога няма да се забрави, никога няма да можем да избягаме от него.
Веднъж, по същото време имаше и по-лош момент и едно припознаване, една шега на окото, която отразяваше миналото, изигра много ужасна роля върху заспалите ми страхове, като ги събуди за разрушителен живот.
Като пътувахме по река Рейн, времето беше студено, но от там отидохме в Италия и заварихме края на лятото. Тук слънцето отново грееше по средата на деня и беше топло. Отдадохме се на него, въпреки че рано и късно носехме по-топли дрехи. Птичките все още не бяха си отишли, лястовички се гмуркаха и стрелкаха из синьото небе, влизаха и излизаха от гнездата си по представителните здания.
Казвах си, трябва да запомня това и да бъда щастлива тук, защото това време никога вече няма да се върне. И си помислих какво щеше да стане с мен, ако Максим не беше ме спасил. Досега щях да пътувам, щях да прекарам младите си години като платена компаньонка на една след друга ужасни, богати и вулгарни жени, и като гледах бръчките в краищата на очите ми, усещах хлад, първите тревоги за самотата и тъгата на една благородна, бедна старост. Когато тези мисли се появиха, мразех се за най-малката нелоялност, която някога мимолетно бях изпитала към Максим, най-дребното, моментно отегчение или недоволство и горещо се молех с благодарност и облекчение.
Сутринта на този ден напуснахме оживените улици и площади, веселото слънце и влязохме в огромни хладни здания, тъмни църкви с позлатени кубета и тавани, с изписани ангели, които се издигаха на разперени криле към небето и тихи коридори и галерии, където нашите стъпки силно ечаха. Движехме се между бледи, спокойни статуи на хора и богове и непроницаеми светци и деви със строги лица, хорове, които пееха в екстаз, приятни херувими от мрамор. Образите ме освежаваха така, че моят скромен живот и обикновени грижи поне през тези часове бяха поставени в една по-внушителна, по-безвременна перспектива.