— Харесва ми тук, — казах, — кара ме да мисля за това, което има значение, а останалото не е нищо друго, освен дразнене, като бръмчаща муха.
— Тогава да си тръгваме?
— Защо?
— За да не се разглезим от излишеството, голямото изкуство и тържествеността. Безсмъртните желания трябва да бъдат ограничавани в добре премерени дози, за да имат най-добър ефект.
Накара ме да се засмея, както си стоеше там толкова слаб и типичен англичанин до мраморната колона, като ми говореше с тази небрежна арогантност, която обикнах веднага. Поради нахлулата радост, че отново ставаше съшия човек, с обич го хванах под ръка и излязохме на слънце…
— Щом като няма да останем тук, какво ще правим?
— Ще обядваме и ще отидем в една градина.
За разнообразие обедът не беше в някакво местно кафене, забутано в странична уличка, беше много по-внушително.
— Омръзна ми, — каза той. — Хайде! — И разбрах, че се отнася до криенето, до това, че си извръщахме лицата по навик от някой, който минава и ни поглежда, уморен да се страхува и да се срамува, от облекчение ми прилоша и ми се искаше да скачам, да се смея, да танцувам по улиците, — не толкова заради себе си, бях все още доволна да се прикривам и да оставам анонимна, това беше инстинктивно у мен — заради него.
Ядохме в един хотел, под чадър на терасата. Имаше цветя на масата ни и изгладена, тежка покривка, дръжките на високите чаши бяха тънки като клончета, а рибата имаше приятния вкус на море. Нищо не можеше да ни засегне. По едно време казах:
— Голям късмет имам. Бях забравила, но сега си спомних, — и той се засмя и когато го погледнах право в лицето, стори ми се, че виждам само задоволство.
Това е достатъчно, си казах, ако не мога да имам другото, това е достатъчно. Това слънце и топлината и морето, тези красиви места и си помислих колко много хора биха ни завидели.
Тайната е настоящето, си казвах, като гледах чашата си с вино и вкусвах леката лимонена свежест с езика си. Тайната е днес, — миналото, бъдещето и останалата част от живота ни не бива да ни занимават сега, ние просто не мислим за тях.
Много весело се хранихме повече от два часа, като ядохме повече, отколкото имахме обичай. След това се качихме на един автобус, като се блъскахме заедно с другите, излязохме извън града до някакви меки хълмове. Последната миля вървяхме и наоколо цареше чудесна тишина, катерехме се между дърветата в късното следобедно слънце.
Тайната е сега, си повтарях, сега, и си помислих, че можех да остана там, да живея тихо в това красиво място и да отивам на пазар, да се грижа за една малка, спретната къщичка с капаци на прозорците и саксии с цветя по стълбите.
— Ето, — каза Максим, като спря и ме хвана за ръката. — Виж.
Вилата беше пред нас, на края на последния скат, като се издигаше от широка алея, обградена от симетрични градини. Беше строга къща, елегантна, грациозна и до нея се стигаше по двойна каменна стълба, която се извиваше от двете страни и се сливаше пред входа в портал.
— За първи път я видях, когато бях на седемнадесет години, — каза Максим. — Никога няма да я забравя, никога няма да забравя как веднага осъзнах пропорциите й, тя изпълни очите ми със задоволство повече от други здания, които бях виждал.
Погледнах го. Не бях сигурна. Беше твърде формално, твърде строго, не можех да изпитвам топлота към нея, държеше ме на разстояние и ме гледаше строго.
Като вървяхме нагоре по посипаните с баластра пътеки, видях градините от двете страни, храстите бяха подстригани. Имаше вода в дълги каменни канали и фонтани, водата на фонтаните се издигаше в очарователни дъги и ветрила, внимателно премерени. Видях редици кипариси и отлично поддържан жив плет, а зелените дъбове и тополи хвърляха дълги сенки.
Освен бяло мушкато в огромни саксии, от двете страни на стълбите нямаше други цветя.
Но зад къщата строгите градини водеха до по-груби скатове до маслинени и портокалови дървета, малки, извити, романтични във високата трева.
— Трябва да го видиш през пролетта, — каза Максим, — покрито е със сини и кремави цветя, а цветовете ги обсипват като сняг, ще дойдем тогава.