Пролетта. Нямаше да мисля за толкова далечно време, няма да мисля занапред изобщо, защото се страхувам, че ще си спомня какво бях планирала за това време.
След малко започнах да разбирам привлекателността на вилата, прекрасните й строги линии, спокойствието и тишината ме завладяха, те бяха много сигурни в себе си и поради това отморяваха. Веднъж като позволиш на къщата да те завладее, не можеш да я промениш, нито да спориш с нея. Може би най-после аз се променях, може би сега бях напълно узряла, си мислех и това не ми изглеждаше някаква глупава, смешна идея. Никога не бях имала младост, въпреки че бях имала детство, толкова отдавна, може би е било в някаква приказка, която бях чела, но не съм била млада по безгрижен, глупав, смешен начин. Бях се омъжила за Максим, бях се загубила в него, в Мандърлей и това, което ни се случи там. И все пак усещах дълбоко в себе си, че не бях възрастен човек, нито зряла, нито възрастна жена, въпреки че често се смятах за жена на средна възраст, дори много възрастна, това беше интересно състояние. Бях жена на Максим, а също така и дете, а в предишното ни заточение се чувствах като майка, която го води внимателно за ръка.
Вървяхме бавно из градините. Те налагаха един спокоен ритъм на ходене, човек не можеше да си представи да тича, да бърбори или да чуе детски смях. Мислех си, като Мандърлей. Затова той е щастлив тук, защото тази къща му доставя удоволствие, тя е като Мандърлей, тя е сива, внушителна, налага се, подредена, хармонична, мълчалива.
Имаше малко хора, които се разхождаха като нас, сериозни двойки, които едва разговаряха и когато се върнахме отново пред вилата, започнаха да идват към нас и още няколко други се появиха, за да се съберат в група в подножието на стълбите. Максим погледна часовника си.
— Четири часа, има обиколка на къщата. Гидът ще дойде тук и ще чака, можем да се присъединим към групата. Малко е претрупано, но има и някои разкошни неща, картини, доколкото си спомням. Не си спомням всичко.
Не бях сигурна, че искам да вляза вътре. Приятно ми беше да се разхождам по настланите пътеки, сред фонтаните, а неотдавна Максим щеше да избегне точно това, защото хората, които се включваха в групи, за да посетят такива места, бяха точно тези, които могат да ни видят, да ни познаят, да ни зяпат и да си шепнат. Сега това съвсем не го интересуваше.
Млада жена стоеше до стълбището, което водеше към входа, — висока, стройна, елегантна, облечена с превъзходен италиански вкус, косата й гладко сресана назад над кокалестото й лице, жена, която веднага ме накара да се почувствам зле облечена, с износени дрехи, с неприятно усещане за липсващите копчета на жилетката ми, за непохватността ми.
Не се страхувах от такива жени поради някаква несигурност у Максим. Никога не ми беше минавало през ум, че може да се интересува от друга. Нито за момент не съм била разтревожена, че може да ми измени, въпреки че понякога се чудех защо се беше оженил за мен, защо беше очевидно доволен, как дойде любовта при нас. Често се гледах в огледалото и не разбирах. Само от една жена се бях страхувала, една съперница, но това беше минало.
И все пак видът на тази италианка, която с лекота тичаше по стълбите като самоуверена птица, ми напомни това и снимката на Ребека се появи в съзнанието ми и си помислих как тя би тичала към входа на вилата, като че ли е нейна господарка.
Послушно тръгнахме след нея по стълбите, група от десетина души, заинтересувани, възпитани и понеже Максим искаше да влезе вътре, аз го последвах. Но бях сигурна, когато влязохме в огромния сенчест хол, че нищо няма да ми хареса, че ще бъде твърде строго, пълно с тежки, студени, безлични неща. Точно така беше и гидът говореше на италиански с твърд, висок глас и бързо, не можех нищо да разбера, а Максим изглеждаше разсеян. Когато тя сочеше това или онова, той гледаше на друго място, разглеждаше друга част от стаята.
Чудех се защо е дошъл, може би просто за да си спомни.
Беше казал, че за пръв път дошъл тук, когато е бил на седемнадесет години. Чудех се какъв ли е бил тогава, дали е имал момчешки вид и дали е бил тромав. Но не можех да си го представя.
Влизахме и излизахме от стаи с високи тавани. Имаше подове, покрити с плочи в геометрични фигури, стъпките ни звънтяха по тях, и рисувани тавани и гравирани гирлянди с плодове и гроздове и венци от бръшлян около гипсовите корнизи над вратите. Тук хора биха слушали музика и на групи биха водели възпитани разговори. Биха яли красиво наредени храни, никога не биха се държали импулсивно, никога не биха били облечени неподходящо. Никога не биха вършили обикновени ежедневни неща, не биха се смели и не биха тичали наоколо, нито биха спорили или изпускали неща по пода, нито пък биха оставяли децата да крещят.