Гласът не спираше, не си отиваше, нито ставаше по-силен, нито по-слаб. Беше монотонен, тих, думите шумяха една след друг, прелъстителни като музика, която чувах.
Гласът беше в главата ми и въпреки това беше извън мен. Ставаше ми много лошо и в същото време не можех да изгубя съзнание, нямаше изход по този начин.
Отворих си очите, които бях полузатворила и погледнах долу. Светлината се беше променила с края на деня, беше станала кехлибарена и розова, парфюмирана, прозрачна светлина, която ме привличаше.
«Да», прошепна гласът. Така трябва, нали? Защо не скочиш? Няма да боли, няма да си счупиш врата. Това е бърз и милостив начин. Защо не опиташ? Защо не скочиш? Това ще разреши всичко. Няма повече да си спомняш, никой няма да може да те достигне там. Не се страхувай. Няма да те блъсна. Не те блъснах последния път, нали? Няма да стоя до теб. Можеш да скочиш по собствено желание. Той никога няма да разбере защо, ще изглежда като някакво ужасно нещастие и ще бъде такова, нали? Той няма да знае, че съм била тука. Той мисли, че съм мъртва. И ти също. Всички така мислят. Госпожа Данвърс е мъртва като нейната господарка. Защо не се махнете от нас завинаги? Иска ти се, нали? Никога не си се осмелявала да му кажеш, че понякога се страхуваш от него, защото е убиец, никога няма да си щастлива с него, независимо колко далеч ще избягаш, и дори ако се върнете и започнете нов живот, както си си мислила, никога няма да избягаш от нас. Защо не скочиш и всичко ще приключи?“
„Не“, прошепнах. „Не. Махни се от мен, ти не си истинска, нито ти, нито тя, тя не може да ми причини зло, нито пък ти. Махай се от мен, госпожо Данвърс“. И после извиках и направих крачка назад, чух собствения си глас като ехо да идва след мен, като че ли от дълбините на морето, „не, не, не“ и паднах.
Всички бяха много внимателни, всички се опитваха да помогнат, а Максим беше най-разтревожен. Споменът за нежността му ме топлеше. Връщах се към него през следващите няколко дни, като седях в една слънчева малка стаичка с изглед към двора и една странична уличка на нашия пансион. Синьората беше настояла да остана там, не трябваше да стоя в спалнята цял ден, каза тя, това ще бъде потискащо, а трябва да се поддържа моето настроение, тя няма да допусне да тъгувам. При това не бях болна, просто имах нужда от почивка, някой да се грижи за мен, много да се грижи за мен. И след време, когато тя дискретно влизаше и излизаше, като цъкаше и се занимаваше с мен и ми носеше малки, апетитни чинии с плодове, — пресни, узрели смокини, последните няколко праскови или бистра вода и малки бадемови бисквити, разбрах със смущение, че тя мислеше, че очаквам бебе. В израза й имаше известна хитрина, смесена с разбиране. Това ме трогна. Исках да съм в състояние да я задоволя, като й доверя, че да, да, така е.
В отдалечената стена на двора имаше врата, която водеше към една пътека и ми казаха, че на края се намира един манастир, в който се помещава детска градина. Няколко пъти през деня чувах гласчетата на децата, високи, звънки, като бърборещи малки птички, които отиват на училище като се смееха, викаха, крещяха от другата страна на високата стена. През отворения прозорец проникваше хоровото им декламиране, сладкото им нестройно пеене.
Не ги виждах, нямаше нужда от това, можех да си ги представя много добре. Не бях сигурна дали тяхното присъствие ме прави щастлива или засилва разочарованието ми.
Не бях болна, отново и отново настоявах. Чувствах се ужасно глупава, смутена, когато ми помогнаха да сляза по каменните стълби и ме сложиха в един стол като трон във вестибюла. Донесоха ледена вода, изпратиха за кола, забелязах хора, които дискретно надникваха, преди да си отместят погледа.
Усетих само, че ми се вие свят, обяснявах, поради височината или контраста между светлината вътре и вън. Когато пристъпих напред, може би съм изпила чаша вино повече, отколкото е редно на обяд, а аз правех това рядко. В хола, в колата, в пансиона Максим ме гледаше с такава любов, с такава нежност, представях си лицето му и тогава се изпълвах с чувство на вина и срам заради това, което си мислех за него, за това, което позволих на гласа да ми шепне, защото това беше само в моята глава, знаех си го. Бях си го въобразила, имала съм дори халюцинация и нищо не направих, за да го накарам да млъкне. Бях извън себе си, омагьосана и по някакъв ужасен начин беше ми приятно.
Тогава си мечтаех да имам някой, на когото да говоря и както си го мислех, осъзнах, че нямам приятели, никога не съм имала — не такива леки, весели приятелки, каквито други жени имаха, стари съученички, сестри или братовчедки, жени на колегите на техните съпрузи, който и да е. С никого нямах връзка. Бях единствено дете, нямах роднини, работех като платена компаньонка на госпожа ван Хопър, но това не беше приятелство. Никога не бих могла да говоря за каквото и да било с нея и докато бях при нея, имах си тайна, която криех от нея. Имах Максим. След това нямах нужда от никого, от никакво място. Имаше тълпи посетители, безброй познати, съседи, всички по-възрастни от мен, никой от тях мой близък, нито един. Имаше само Франк Кроулей, верен на Максим, изключително дискретен, скала, когато имах нужда да се хвана за някого, но не по начин, който ми трябваше сега, приятел, и Беатрис — бих могла да говоря с нея, тя ме обичаше, мислех си. Но Франк беше на работа при Максим, Беатрис беше негова сестра и нито един от тях не беше просто мой, на моя страна, въпреки че не бе ставало въпрос за страни. Знаех това и то ме караше да се чувствам още повече виновна.