Започнах да се самосъжалявам през тези няколко дни и това ми беше отвратително. Един следобед се хванах, че се измъчвам, че никога не съм имала младост, нито приятели, че са ме накарали да изоставя това, което искам, заради Максим, че аз исках деца, а той не, може би не може да има.
Максим ме беше оставил сама, за да се разходи отново из една от любимите му галерии, чиито формалистични картини не бяха твърде по мой вкус, въпреки че бях казала, че ще го придружа, че не можех повече да седя тук.
— Не съм болна, — казах. — Съвсем съм добре, Максим, не исках да се вдига толкова шум, няма нужда да се грижите за мен като за инвалид.
Той стоеше и ме гледаше, щедър, нежен и аз би трябвало да отговоря, трябваше да проявя любовта си, благодарността си, но това ме ядоса, почувствах раздразнение, — отнасяше се покровителствено и ме глезеше като дете.
— Излез, — казах. — Ще се срещнем. Можем да изядем по един сладолед в кафенето до стария фонтан.
— Ще си почиваш ли?
— Не съм уморена.
Но после отново изпитах чувство на вина, понеже пренебрегнах вниманието му. Добавих:
— Може, но не съм болна, моля те, повярвай ми нищо не беше, наистина, съвсем нищо.
Следобедът си отиваше, есенното слънце кротко светеше по стените на двора: Чух синьората да бъбри пред къщи и след това излезе, като затвори вратата. Децата бяха смълчани, вероятно прекарваха следобедната си почивка.
Чудех се колко дълго щяхме да продължаваме така, в това или онова място без особена причина, дали щяхме да го вършим до края на живота си. Сигурно. Не можех да питам Максим, не смеех да говоря за това с него. Бяхме се отдалечили един от друг, си мислех и все пак не разбирах защо и как се случи това. Минали през трудностите, бяхме стигнали спокойни води и бяхме толкова близки, колкото двама души могат да бъдат.
Сега това си беше отишло, тази пълна хармония и се чудех дали при брака е винаги така, непрекъснато да се променя и да се движи, като ме носи насам и натам, заедно и после, отделени, почти случайно, като че ли плувахме в него като в море. Или не бяхме ли напълно безсилни, искахме ли това, ние ли си го причинявахме с нашите желания, мисли, думи и действия? Тези неща така ли бяха важни, както и външните събития, случките от живота? Прекарах повече от час в задаване на тези въпроси, като се учудвах и ставах все по-объркана и дори не знаех защо трябваше да продължавам, защо просто не оставях нещата такива, каквито са, да съществувам без мъчителни мисли и тревоги, които разстройваха и тревожеха мен, а също така и Максим.
Може би грешах, може би не ми беше добре, чувствах се много уморена, отпусната, вяла, може би затова чух шепнещия глас и съм припаднала. Мислите ми кръжаха и въпросите кръжаха и аз с тях, изтощена и след това поспах малко, странен, неравен, смутен сън в смълчаната, къща.
Събудих се в късния следобед, погледнах към далечната степа на двора. Гледала към я, преди да заспя, въпреки че съзнателно не обърнах внимание на това, което виждах там. Но образът беше извършил работата си и по някакъв странен начин ме накара да разбера отговора на нещо, което сигурно ме е тревожело повече, отколкото съм си давала сметка, — сега се появи ясно в съзнанието ми.
Имаше виещо се растение по старата стена, което се простираше надясно и наляво като разперени ръце и се виеше около върха на входа, беше красиво растение, листата му бяха ярки, лъскаво зелени и беше покрито със стотици звездообразни чисто бели цветове, чийто сладък аромат стигаше до мен. Не знаех как се казва, но сега разбрах, че бях го видяла по една арка във вилата.
Белите цветя върху зелените листа ми напомняха за другите. Тогава ми стана ясно, че ме е предизвикало, било е източник на тревожни сънища и шепнещи гласове — това, което се беше случило във вилата, беше част от него.