Франк Кроулей се беше опитал да ме успокои по отношение на венеца, оставен на гроба на Беатрис, опита се да ме убеди, че няма никакво значение, смяташе го заедно с картичката за нищо повече от един трик, лоша, ужасна шега. Джак Фейвъл, той каза тогава със сигурност, — чувал, че е тук някъде, видял го веднъж. Той сигурно го е поставил, подобно нещо би му доставило удоволствие. Забрави го, не му обръщай внимание.
Нищо не означава.
Но не, мислех си сега. Не, не беше Джак Фейвъл, не беше неговият стил. Джак Фейвъл беше слабо, неприятно, безобразно същество, страхливец, лъжец и подлец, но не зъл. Джак Фейвъл беше паразит и мошеник, сега си го спомнях, дебел, с изхабена външност, мек, отпуснат човек, с малка брада и дъх на уиски, похотлив и нахален.
Ребека го презираше, Максим също. А и аз, въпреки че се страхувах от него, но по онова време аз се страхувах от всички. Сега не бих се страхувала от Джак Фейвъл. Не той беше оставил венеца. Нямаше такъв вкус, хитрост, финес, той би объркал всичко, дори ако тази идея би ми дошла наум. Никога не би могъл да избере такива безупречни цветя, с такава грижа и да нареди да бъдат оставени там тайно и с такава тънка хитрина. Той би могъл да се яви на погребението на Беатрис — сега разбрах, че по някакъв неясен начин почти бях очаквала да направи това. Нямаше да се учудя, ако беше се появил зад църквата в този следобед или ако беше зад гърба ми, за да ме гледа със сълзливи, рибешки очи, пухкава коса и набръчкан дебел врат. Но той не беше дошъл, вероятно дори не е и знаел за смъртта на Беатрис.
Венецът не беше негово дело. Той не би могъл да напише буквата Р, такава вярна имитация на нейния почерк върху кремавата картичка. Той не притежаваше тази деликатност, действаше направо, грубо, глупаво.
Само един човек на този свят можеше да измисли този бял венец с такива подробности, да проведе такава хитра, жестока мистификация, да имитира буквата Р на картичката.
Малките дечица излизаха от забавачницата, чувах гласовете им като шумен сребърен поток от другата страна на стената, чух бавно да заглъхват стъпките им и след това в двора настъпи тишина. Но тя беше там. Тя беше в главата ми и пред очите ми и хвърляше сянка дори върху това жилище.
Видях я облечена както винаги в черна коприна, с дълги, кокалести ръце, които се подават като нокти от тънките черни ръкави, виждах лицето й на скелет, бяло като тебешир с остри скули и очи, дълбоко хлътнали в кухините. Виждах гладко сресаната коса да лъщи на главата й като косата на гида във вилата и ръцете й скръстени отпред. Виждах израза й, когато ме гледа, насмешлив, надменен и после при другите случаи, когато биваше изпълнен с омраза, когато ме презираше и ми се подиграваше и се опитваше по най-различни, злобни начини да съсипе крехкото ми щастие и да подрони и малкото ми усещане за мир и сигурност.
Виждах я да стои начело на слугите, наредени по стълбите на Мандърлей, за да ме поздравят официално при първото ми посещение като младоженка. На върха на голямото стълбище до галерията как гледа безизразно, студено към мен. И на вратата на спалнята в западното крило, да хълца триумфираща, понеже ме хвана, без да я забележа. Виждах очите й, изпълнени със задоволство и екзалтация вечерта на бала в Мандърлей, когато така лесно паднах в клопката, поставена от нея.
Чувах също така гласът й да шепне отново, интимно, неприятно, гъвкаво като змия.
Не знаех къде е сега тя. Не бяхме я виждали повече, след като пристигнахме в Мандърлей от Лондон, в тази последна, ужасна нощ. Тя беше си прибрала багажа и напуснала, както казаха, стаята й била празна в този следобед. А след това, — пожарът. Не исках да знам за нея, исках да се махне от живота ми и от мислите ми, никога да не мисля за нея, никога да не позволя сянката й да падне на пътя ми или да се появи между нас.
Госпожа Данвърс принадлежеше на Ребека и на Мандърлей. Не я исках. Но госпожа Данвърс беше изпратила венеца. Знаех това. Знаех.
Излязох, без да си взимам палтото или чантата, почти тичах от пансиона по тесните улички до фонтана.
Той вече беше там, седеше с кръстосани крака и чашата кафе на масата пред него.
— Максим! — извиках задъхана, но се опитвах да се държа, опитвах се да бъда весела, безгрижна като него.
Той вдигна очи.
— По-добре съм, — казах весело, — нали е чудесно? Все още е топло на слънце. Наистина съм отлично.
Видях, че леко се намръщи. Защо така нетърпеливо държах да го уверя, защо трябваше да твърдя внезапно и така нетърпеливо и лековато, че съм добре?
Поръчах си чай и лимонов сладолед. Бях спокойна, много спокойна. Пиех си питието и вземах малки хапки сладолед бавно, с хубава лъжичка с костена дръжка, а между това му се усмихвах мълчаливо.