Но най-после му казах:
— Нека са си тръгнем от тук. Бих искала някаква промяна, а ти? Сигурно можем да прекараме добре и на друго място, преди да дойде зимата.
Това не бяхме обсъждали. Смятах, че трябва да се установим някъде, когато времето се промени, нямаше значение къде. Все още нямаше. Бях само нетърпелива да напуснем това място, защото беше белязано, не можех повече да бъда спокойна тук, не можех повече да се разхождам по улиците и площадите, без да поглеждам зад гърба си. Трябваше отново да се местим, да намерим място, което още не беше белязано. Сега аз бях неспокойна, аз имах нужда да бягам и да избягам, въпреки че беше напразно. Това, от което бягах, беше в мен, аз го носех в себе си, независимо от това колко далече отивахме.
Максим ме наблюдаваше. От студения сладолед ме заболя гърлото.
Не можех отново да питам, си мислех, той ще се усъмни и ще ми задава въпроси и аз не бих могла да отговоря. Никога не бих могла да произнеса името й, нито едно име от този друг свят.
А после той се усмихна:
— Да, — каза той. — Мисля, че пак ще отидем във Венеция.
Когато се връщахме в пансиона, беше вече тъмно, въздухът беше студен. По каприз не влязох в предния вход, а повървях малко нататък по малката пътечка към вратата на двора.
— Искам нещо да ти покажа, — казах на Максим. — Не бях го видяла добре преди, но когато се събудих днес следобед, го видях. Чудесно е, мирише така приятно, но не знам какво е.
Защо исках да го видя до пълзящото растение? Нямаше да му казвам за венеца и все пак, като му показвах това, струваше ми се, че един вид му казвам, свързвам го в съзнанието си и нуждата да го направя беше толкова голяма и силна, че ме изплаши.
— Виж.
В мрачината зеленината се губеше, а малките цветенца изпъкваха бледи като привидения на този фон. Протегнах ръка и докоснах едно цветче с пръсти. Лицето на Максим в профил беше също така бледо.
— Да, — каза той, — красиво нещо. Често се среща в средиземноморските страни, късно цъфти, през зимата.
Той се протегна, отчупи едно клонче и ми го подаде.
— Нарича се Момина беседка. — Трябваше да взема цветчето и да го занеса в къщата.
Докато стигнем там, като пресичахме лагуната в този фантастичен град към края на деня, лятото и есента бяха дали път на зимата и не бяха оставили никаква следа.
Вятърът беше студен, духаше в лицата ни, блъскаше водата така, че се приютихме вътре в лодката и когато слязохме на спирката Сан Марко, камъните по улиците и площадите пред нас блестяха от дъжда. Беше тихо, само венецианци слязоха с нас, хора с чанти, като вдигаха яките си и вървяха бързо към къщи, няколко възрастни жени в черно с пазарски чанти и наведени глави.
Но въпреки това беше красиво, си помислих, не можеше да бъде другояче. Гледах зад мен кубето на Салуте, по-нататък острова с кулата на Сан Джорджо, така прекрасна, а още по-назад, доколкото можех да видя, Канале Гранде се мяркаше през пролуките между къщите, преди да потъне в мрак. Гледах не само с удоволствие, но със странно чувство на нереалност, сякаш ако си затворя очите и мигна, гледката ще изчезне. Когато последния път бяхме тук, беше пролет и зданията блестяха в бледата ранна слънчева светлина.
Тогава имах още по-силно чувство за нереалност, защото бях току-що омъжена за Максим и много объркана, стресната и учудена от бързината на всичко и от самия факт, без да мисля, объркана, невероятно щастлива.
Толкова малко си спомнях от това време, фактически не си спомнях, беше една интермедия на нетипична, безгрижна радост и безотговорност, преди да се върнем в реалния свят с неговите болки и грижи и удари, които отново ни нападнаха. Всичко, което се случи в Мандърлей, до най-малките подробности, беше като филм и аз можех да го завъртя при нужда.
Но от Венеция и другите места, които за първи път посетихме заедно, можех да си спомня само дребни, незначителни неща, обвити в мъглата на оптимизма и безгрижието.
Сега я виждах отново като много по-различно място от това, което си спомнях, с по-строго, по-мрачно, изражение. Възхищавах се от нея, наблюдавах я с напрежение, но като вървяхме по тясната уличка покрай канала след носача, който носеше багажа ни, потреперих не само защото бях уморена и измръзнала, а защото се страхувах от древния, скрит, таен град, който изглежда никога не ни показваше истинското си лице, а една поредица от маски, които се променяха според настроението.
Намерихме пак един тих, скромен пансион, имахме такава способност за места, които ни подхождаха, и понеже винаги бяхме в отстъпление, винаги внимателно си извръщахме лицата от другите. Сега вече бях свикнала с това, не ми пречеше, само когато окачвах дрехите и ги сгъвах, когато отварях тежки чекмеджета, усещах силно желание за мои стаи, за моя мебел, дом и се унасях в това и Кобетс Брейк си появяваше тиха и спокойна в съзнанието ми. Премерих времето, което си позволявах да мечтая за нея, преди да отида и потърся Максим.