Максим беше се облегнал на стола и ме гледаше със забавен израз.
— Не ти остава още много, — каза той. — По-добре радвай се, колкото можеш.
Веднага разбрах какво казва.
— Какво ще правиш? — попитах. — По-добре да си направим планове. Значи не ме харесваш?
— Разбира се. Ще се откажа от теб, когато удари дванадесет, ще бъдеш изхвърлена навън в тъмнината.
Когато за първи път срещнах Максим през един от тези първи незабравими дни, бяхме в колата му, караше назад към Моите Карло и някаква забележка ме накара да дойда на себе си и да разбера действителното си положение, в момент на отчаяние и покруса измърморих:
— Бих желала да съм жена на около 36 години, облечена в черна сатенена рокля с перлена огърлица.
Струваше ми се тогава, че такава възраст и такъв вид жена предпочита Максим де Уинтър, а аз бях много по-млада, несръчна като ученичка, неопитна и глупава.
Но той беше се оженил за мен, той искаше мен, независимо колко учудващо, невероятно беше това, и все пак така беше, реших като го гледах сега от другата страна на розовата покривка на Флориан и все още беше така.
Жена на тридесет и шест години в черна сатенена рокля и перлена огърлица беше това, което той мразеше и искаше да избяга от него, жена като Ребека. Бях го разбрала.
Но след няколко години щях да стана на тридесет и шест. Въпреки че никога няма да нося черна сатенена дреха, веднъж или два пъти тайно си помечтах за перли, защото бяха много красиви, нежни и по-меки от повечето скъпоценности, които винаги са ми се стрували твърди, чупливи, противни.
Сега знаех, че възрастта няма значение, че понякога съм по-стара от майка ми, стара колкото е възможно да бъде човек, а друг път — рядко, и днес беше един от тях — бях на възрастта, когато срещнах Максим и никога няма да се променя, нито да остарея. Повечето време, когато мислех за това, бях на някаква тъпа, средна неопределена възраст.
Но тази сутрин, на моя рожден ден, бях новородена и денят и слънцето, въздухът и блестящият град ме изпълваха с наслада. Никога вече няма да скимтя, си казах, никога няма да бъда недоволна, никога няма да поглеждам зад гърба си, като тъгувам за загубени неща.
Нямах нужда от това.
Денят донесе малки удоволствия, но Максим изчака вечерта, за да ме изненада с най-хубавото, като ми каза да си облека вечерна рокля и кожена пелерина и ме остави сама, за да се приготвя. Предполагах, че ще отидем до някое от любимите ни малки ресторантчета, близо до моста Риалто, но тръгнахме по една странична улица до малък пристан. Там ни чакаше гондола като тъмен елегантен лебед върху бляскащата вода, със запалени факли и лъскаво злато около носа. Така бяхме плавали при първото си посещение тук през медения ни месец. Максим беше правил такива романтични постъпки десетки пъти на ден, но сега бях отвикнала, животът ни не беше такъв, бях забравила колко е добър в това отношение.
Искаше ми се времето да спре и тихото копринено пътешествие по канала да трае завинаги. Не гледах назад, нито мечтаех за нещо друго, исках само настоящето, тук, такива неща са по-ценни, защото са редки.
Но това не трая дълго, наближихме друго малко пристанче и видях входните врати на един хотел да се отварят от портиер, светлините се отразяваха във водата.
Никога не съм харесвала скъпите места, и двамата бяхме приключили с това, и все пак, понякога беше наистина вълнуващо. Един кратък миг на удоволствие, да се облечеш официално, да седиш под канделабрите и да те обслужват и това е съвсем безобидно, защото сега беше игра, почерпка, не начин на живот, не съществено за нашия живот, както знаех, че беше за много хора, които Максим някога е познавал, Максим и Ребека.
Той така дълго избягваше подобни места от страх да не го видят и сочат с пръст, както и да не съживява болезнени спомени, че аз бях свикнала да се крием и не ми правеше впечатление. Сега бях учудена, че е поискал да вечеряме в един от най-старите и елегантни хотели във Венеция.
— Заслужаваш нещо специално, — каза той, — толкова малко специални неща имаш. Много съм скучен за теб.
— Не. Това е най-хубавото, това харесвам. Знаеш го.
— Тогава съм твърде вглъбен в себе си. Възнамерявам да се променя.
Спрях точно когато се канехме да влезем между портиерите в униформа, които държаха вратата отворена.
— Не се променяй, не искам това да става често.
— Разбира се, че не, твърде стар съм, за да се променям.
— Ще бъде чудесно, разхождала съм се насам и съм поглеждала вътре, винаги ми се е струвало толкова красиво, като палат, а не хотел.
— Такъв е бил.