Клекналите момченца събраха главичките си и млъкнаха.
Той тръгна към пътеката, която заобикаля езерото.
— Максим…
Настигнах го, докоснах ръката му. Вятърът духаше и къдреше водата.
— Тя сигурно е добре вече… чудесно… Сигурна съм.
Да телефонираме на Джайлс тази вечер, можем ли? Но бихме чули… той е искал да ти съобщи и е ужасно, че писмото се е забавило толкова време… може би е писал отново, въпреки че не обича много да пише. И двамата не обичат.
Вярно беше. През всичките тези години получавахме от време на време кратки, приятелски писма с едрия, момичешки почерк на Беатрис, която ни казваше твърде малко, понякога споменаваше за съседи, за пътувания до Лондон, за войната, затъмнението, евакуациите, липсата на много неща, кокошките, конете и внимателно и тактично избягваше всичко лично, семейни въпроси, миналото. Като че ли бяхме далечни братовчеди, разделени от дълго време. Понеже се местехме и след това се връщахме тук след войната, писмата често бяха адресирани „до поискване“ и пристигаха веднъж или два пъти годишно и безнадеждно закъсняваха. Аз отговарях в същия внимателен, скован стил, с почерк като този на Беатрис, срам ме беше от тривиалността на нашите дребнички новини. Тъй като Беатрис никога не споменаваше писмата ми, нямах представа дали изобщо ги получава:
— Моля ти се, не се безпокой. Знам, че мозъчният удар е страшно нещо и сигурно е било много тежко за нея. Тя е действена натура, не понася да стои безработна вкъщи. Не се е променила.
Видях сянка от усмивка по устните му.
— Но много хора получават удар, слаби удари и напълно оздравяват.
Стояхме и гледахме сивата стоманена вода около дърветата и постланата с баластра пътека. Чух се да бъбря глупости, като се опитвах да го успокоя. Без успех. Разбира се, той не мислеше само за Беатрис.
Писмото, пощенската марка, почеркът на Джайлс, адреса в горния ъгъл на листа връщаше мислите му назад.
Исках да му спестя всичко това, но знаех, че не е редно да крия писмата. Дори и да бях го направила успешно, щеше да бъде измама, а ние не се лъжехме един друг и при това не исках да се преструвам, че няма сестра, нито семейство, освен мен.
Беатрис се занимаваше с всичко от деня, когато заминахме, подписваше документи, взимаше решения. Беатрис, и през първите една-две години Франк Кроулей. Максим не искаше да му се казва това, изобщо не искаше нищо да му се казва. Е, сега си мислех, може би е било твърде голямо напрежение за нея, разчитали сме твърде много на силата и доброто й сърце. А после дойде войната.
— Едва ли съм й бил опора.
— Тя никога не е очаквала това, никога не е казвала нищо по този въпрос, знаеш много добре.
Тогава се обърна към мен, очите му бяха пълни с отчаяние.
— Страх ме е.
— Максим, от какво? Беатрис ще бъде отлично, знам го, тя…
— Не. Независимо дали е или не е… не е това.
— Тогава…
— Нещо се е променило, не чувстваш ли? Страх ме е от каквато и да е промяна. Искам всеки ден да е като днешния.
Нищо не можех да му кажа, знаех, че никаква баналност не може да помогне. Спрях да бърборя безсмислено как добре ще се възстанови Беатрис. Само вървях бавно до него на брега на езерото и след една миля отново тръгнахме към хотела. Спряхме да гледаме някакви гъски във водата. Хвърлих на две врабчета трохички, които намерих в джоба си. Почти никого не срещнахме. Лятната ваканция беше приключила. Когато се върнем, ще пристигнат вестниците и ще се занимаем малко е тях, преди да изпием по чаша вермут и да обядваме.
По целия път докато мълчахме мислех за Беатрис.
Горката Беатрис. Но имало слабо раздвижване на едната й страна, казваше писмото, познала Джайлс, могла вече да говори. Ще телефонираме, ще поръчаме цветя, ако е възможно малко да приспим вината си по този начин.
Само за един миг, когато се качвахме по стълбите на хотела, си я представих ясно как върви насреща ми по тревата на Мандърлей, кучетата весело лаят около нея, гласът й се чува ясно. Милата, добра, вярна Беатрис, не си натрапваше мнението и никога не зададе какъвто и да е въпрос, обичаше ни и покорно прие това, което направихме. Очите ми се напълниха със сълзи. Но сега вече тя сигурно отново излиза. Дори започнах да пиша писмото си, щях да я посъветвам да намали темпото, да се грижи повече за себе си, да се откаже от лова.
Максим се обърна, когато влизахме през вратата и по лицето му познах, че и той се беше убедил във възможността да се върне с облекчение към нашето деликатно спокойно съществуване.