Влязохме вътре, като стъпвахме по килим с цветовете на скъпоценни камъни.
— И едва ли ще срещнем някого. Ако хората все още обръщат внимание на такива неща, не е разгарът на сезона във Венеция.
Може би не беше, но имаше елегантни хора, които вечеряха в хотела тази вечер, някак си старомодни жени в малки кожени наметала и смарагди е оплешивяващи мъже, двойки, които седяха и гледаха пред себе си спокойно и едва разговаряха. Минахме покрай тях незабелязано и се чудех дали ние също изглеждаме твърде стари, дали изобщо млади хора идват тук.
И после зърнах един. Той вървеше по кадифената пътека между брокатени кушетки, меки, рубиненочервени столове и не можех да се въздържа да не го гледам, защото беше млад, колкото някой младши сервитьор, но стилен, тип, който не можех да определя. Беше строен, с красива тъмна коса, която изглеждаше, че е сресана няколко минути преди това. Облечен в официален вечерен костюм с черна копринена връзка, на която Максим сигурно щеше да се усмихне, понеже беше малко по-широка. Такива неща той забелязваше и смяташе важни, малък вроден снобизъм и изглежда, че и аз се бях заразила. Преценявах младия човек критично, но и с учудване. За момент спря, за да позволи на сервитьора да му направи място и видях каква красива уста има, каква блестяща кожа, но също така недоволен, леко надменен израз на лицето. По-млад син или внук, който си е наложил да изтърпи някакъв празник с по-възрастни роднини и мечтае да се отърве от тях, но е принуден да седи и слуша разговора им за хора, които не го интересуват, да играе бридж и да се разхожда бавно из Венеция и да отнася и донася, защото държеше един плик и калъфка за очила, които сигурно не бяха негови.
Предполагах, че се надява на нещо и затова трябва да се държи добре, внимателно, за да не обиди някого от страх, че ще бъде заличен от завещанието.
След миг прецених младия човек, поставих го в съответната графа и приключих с разсъжденията за него. Така се засрамих от себе си, че като ме погледна, аз се усмихнах леко, преди да отместя погледа си смутена.
Той замига, може би мръдна с края на устните си, преди да продължи. Видях Максим да вдига учудено вежди към мен, като веднага разбра какво си бях помислила и решила и беше напълно съгласен с мен, разбрах, без да е нужно да се каже. Той се развесели.
След това чух един глас от кушетката в ъгъла точно зад нас, един висок глас, измъчен и се оплакваше, глас, който стигна до мен през тези изминали години и отново станах несръчното, зле облечено момиче на двадесет и една година.
— Господи, много се забави, какво прави толкова? Не мога да си представя. Защо, за Бога, не можа веднага да ги намериш?
Спогледахме се с Максим в почуда.
— Хайде, седни, въртиш се, а знаеш, че не мога да търпя да се въртиш. Не, не там, там. Така. Сега ми дай плика, сигурна съм, че изрезката, която търся, е там, имаше една снимка, беше в Пари Соар. О, знам, че е стара, години преди войната и може би не е той, може би е мъртъв като останалите, само че имаше нещо толкова познато в задната част на главата му, мога да се закълна, че беше графът. Той имаше такъв стил, не можеш да си представиш, но разбира се, ти не можеш, толкова френски… Всеки път, когато се срещахме, той ми целуваше ръка с такъв чар, само французите знаят как да правят това, те знаят точно как да се държат с една жена.
Какво ти става сега, защо си така неспокоен? След десет минути ще отидем да вечеряме.
Последният път, когато видях госпожа ван Хопър, беше ме погледнала като спря да си пудри носа пред огледалото на тоалетната си масичка, за да ми каже, че като съм се съгласила да се омъжа за Максим де Уинтър, съм направила голяма грешка, за което горчиво ще съжалявам. Тя се съмняваше в моята способност да бъда господарка на Мандърлей, подиграваше се на моите надежди и мечти, гледаше ме с дебнещ, неприятен израз. Но това не ме интересуваше, можах да й се противопоставя и не обръщах внимание на нещо, което казва за първи път откакто бях на работа при нея като платена компаньонка, защото сега бях обичана, сега щях да се омъжа, щях да стана госпожа Максим де Уинтъри можех да се справя с всеки, с всичко. Властта й над мен беше изчезнала за един миг, повече тя не ми плащаше и повече не ме караше да се чувствам малоценна, глупава, некадърна, тромава, не човек. Ужасните седмици на смущение и унижение и досада бяха минали, безкрайните игри на бридж и коктейлите в хотелската й стая, сервирането и разчистването, закуските, обедите и вечерите, когато сервитьорите се отнасяха към мен с едва прикрито презрение, търпението на нейния снобизъм и огромното й самомнение, — всичко вече беше минало, бях спасена.
Бях напуснала стаята и отивах долу, където Максим ме чакаше нетърпеливо във фоайето и повече не бях я чувала, нито виждала. Само веднъж, понеже нямах какво да правя, й написах кратко писмо. Тя не отговори, а след това бях погълната от всички ужасни събития едно след друго като бурни вълни, които съсипаха живота ни. Не смятам, че през спокойните години, които последваха, съм имала повече от мигновена мисъл за нея, никога не съм се питала къде е, дори дали е още жива. Тя нямаше нищо общо с мен, беше изчезнала от моя живот в този ден в хотела Кот д’Азюр в Монте Карло. И все пак би трябвало да мисля за нея, ако дължим някаква мисъл на хора от значение за нас. Ако никога не бях станала нейна компаньонка и ако тя нямаше обичая да се занимава грубо с хора, които смяташе за важни, с всеки, който беше нещо, никога нямаше да бъде тук сега госпожа Максим де Уинтър, животът ми щеше да бъде различен във всяко отношение.