Повече не можех да понасям, не ме интересуваше дали тя все още ме презира и се преструва, че не съществувам. Казах:
— Госпожо ван Хопър, моля недейте… — но Максим ме прекъсна, като стана и като я гледаше с едва скрита неприязън под студена учтивост.
— Вашият свят може да си мисли, каквото иска, — каза той, — но мнения и клюки нямат никакво значение по отношение на истината, предполагам, че ще се съгласите. Сега, знам, ще ни извините, беше много необикновено, че отново Ви срещнахме.
Последното, което видях, беше изразът й на безпомощен гняв, досада, че внезапно е изоставена като изглежда глупава и това, че не може нищо да направи. Тя с усилие стана, за да ни изпрати, но Максим беше много пъргав, а тя беше слаба, стара и дебела и видях, че имаше бастун до нея. Забелязах това, но не скочих да изпълня заповедта й както преди. Младият човек остана да седи, като нахално не обърна никакво внимание на заповедта й.
Но се случи така, че не можаха да намерят палтата ни и накрая Максим нетърпеливо отиде в гардероба да ги търси. Аз чаках, като небрежно разглеждах една стара карта на Венеция на стената зад дебела мраморна колона, така че госпожа ван Хопър и младият човек не ме видяха, като се приближиха. Тя куцаше, като се държеше за ръката му.
— Той беше такъв блестящ човек по онова време, голяма примамка, но поради някакви странни причини, които никога не разбрах, се ожени за онази мишка и сега гледай, — Господи, каква скучна, тъжна двойка са станали — ако ме питаш, има много неясни неща зад тази работа с първата му жена. Не се дърпай така, трябва да ми помогнеш да вървя.
И така те отминаха, гласът й се чуваше, нахален и раздразнителен от фоайето към асансьорите.
— Извинявай, — казах веднага на Максим, като излизахме. Извинявай.
— Какво за Бога искаш да кажеш? — О, тази ужасна жена, това, което каза…
— И това беше твоя вина?
— Не, разбира се, че не, знам, но…
Усетих, че трябваше да й запуша устата, да го предпазя от нея, не можех да понеса той да бъде засегнах и да го накара отново да се терзае.
Максим ме държеше здраво под ръка, като влязохме в гондолата, този път обикновена, без допълнителните, колоритни светлини. Като излязохме на Канале Гранде, изведнъж задуха студен вятър с аромат на море.
— Забрави го, — каза той — Тя е една глупава стара жена и те са си лика-прилика.
Но не можех да забравя. Продължавах да си спомням, че тя каза, че има куп изрезки от вестници за следствието и пожара, пази ги, говори за това с приятели, чух изразеното й съмнение.
„Има много неясни неща зад тази работа с първата му жена. Защо ще иска да са самоубие? Просто не е за вярване…“
Да, мислех си. Да, разбира се, защото не е вярно. За тях беше очевидно, но аз знаех истината. Ребека не беше се самоубила. Максим я беше убил.
И погледнах към профила му, когато гондолата се обърна и напусна Канале Гранде, а вятърът задуха отстрани и я разлюля леко. Лицето му беше каменно, не можех да разбера какво мисли или какво чувства, отново бях изключена от неговия свят. Погледнах към черните здания с капаци на прозорците и тогава гласове отново започнаха да шепнат, да шепнат в тъмнината.
Може би не е в природата на човека да е доволен от съдбата, независимо колко добра е тя на този свят, може би, понеже животът е процес на промяна, растеж и загниване, трябва да сме неспокойни, да сме недоволни, да изпитваме стремеж, надежда, желание за движение и не можем да се контролираме.
И аз не можех да не застана на прозореца на нашата стая, като гледах зданията отсреща, или канала и ми се искаше нещо друго, на друго място, противно на здравия разум. Но като гледам назад сега, зная, че не се радвах достатъчно на настоящето, не изразявах често благодарността си, не бях щастлива, а наистина трябваше да бъда. Станали сме „скучна тъжна двойка“ по думите на госпожа ван Хопър. Но това не продължи, не можеше да продължи по простата причина, че нищо не продължава, но още и защото не исках да продължи и получих своето. Спомням си, че някой веднъж ми каза, когато бях дете, когато исках това или онова: „Внимавай да не желаеш твърде силно, можеш да го получиш.“ Тогава не разбрах смисъла, сега разбирам.
Това ли е всичко? Питах се. Нищо ли повече няма да има, освен този безсмислен живот на непрекъснато движение, да се мъкнем през годините на средната възраст до старини и болести и раздяла — и до смърт. Това ли е всичко? Не, не беше.