Моля, казах си, въпреки че не знаех за какво толкова отчаяно се молех. Моля, вик за помощ.
А после извадих един-единствен лист от плика и го насочих към светлината.
Инвиралох, сряда.
Мили ми Максим,
Бързам да ти съобщя резултата. Изпращам ти това с бърза поща, пост рестант във Венеция с надежда, че ще те намери, преди да напуснеш.
Тази сутрин разбрах, че моята оферта от твое име за закупуването на Кобетс Брейк е приета. Щом като получиш това писмо, моля те, телеграфирай окончателното си потвърждение, за да мога да се видя с Арчи Никълсън в Лондон следващата седмица, за да приготви всички документи, които да подпишеш веднага щом се върнеш. Ще бъде добре да знам крайната дата. Има някои подробности да се уточняват, но щом документите са готови, къщата ще бъде ваша и ще можете да се нанесете, когато ви е удобно, след като се върнете в Англия. Очарован съм от това, както вярвам, че и вие двамата ще бъдете.
Ръката ми трепереше, трябваше да сграбча хартията, защото се страхувах, че ще изпадне от ръката ми и ще бъде издухана.
Вдигнах очи. Максим се беше върнал.
— Почти сме там — каза той.
И тъй, отидохме и застанахме при перилото на парахода и бавно навлизахме към мястото, където старият мистериозен град беше разтворил прегръдките си, за да ни поздрави.
Част трета
Глава дванадесета
Пристигнахме в Кобетс Брейк през май, така, както бяхме отишли в Мандърлей, но колко по-различно беше, по-различно във всяко отношение. Ново начало. И когато си спомням за това, дори след случилото се виждам светлините, а не сенките, и спомените ми за онова време са чудесни, щастливи и за нищо не съжалявам.
Като мисля за Мандърлей, което все още правя, спомням си колко неподходяща, колко не на място бях, колко непохватна и как къщата ме потискаше. Когато за първи път отидох там, изпълнена от невероятно щастие, то почти веднага се промени в напрежение. В Кобетс Брейк отидох с огромно чувство на сигурност и облекчение, с възстановена дълбока любов към Максим, който беше направил всичко с вяра и целеустременост. Имах усещането, че години бях чакала да започна истинския живот, че всичко е било подготовка и някаква игра, в която всички имаха важни роли, а мен просто ме изблъскваха от сцената и нямах реплики, не принадлежах никъде и не допринасях за развитието на действието. Всички се взираха в мен, понякога имаше особени непоносими мълчания, когато се появявах на рампата и все пак аз не бях от значение. Сега това не беше игра, а самият живот и аз се втурнах в него с такова нетърпение и бях приета.
Останалото време, което прекарахме в чужбина, живяхме на две равнища. Писма и телеграми летяха напред-назад между Франк Кроулей, Максим и предприемачи и адвокати, Джайлс, хората от фермата. Максим прекарваше с часове на телефона, като даваше инструкции, опитваше се да разбере дали едно или друго трябва да се направи, а междувременно се спускахме в мистериозния, екзотичен шум на живота в Истанбул и природата на Турция и това много ми харесваше, съвсем не ме плашеше. Харесвах всичко, усещах, виждах, чувах и възприемах всичко с острота, тъй като знаех, че ще си отидем и това бяха последните дни на нашето заточение, беше просто удоволствие, а след това щяхме да си отидем у дома и животът щеше да започне. Разхождахме се из улиците, претъпкани с хора и животни, с купувачи и продавачи, просяци и бебета, влизахме в джамии, изпълнени със звън и молещи се гласове, поемахме силни аромати, — натрапчиви, странни, неприятни, които не приличаха на тези, които щяхме отново да помиришем, и ги заключих в някаква кутия завинаги, без да запазя ключа й. Ако го имах, ако кутията се счупи, онова място, онова време, онези спомени, така гъсто наблъскани заедно с миризмите, ще ме завладеят. Имахме също и вкусови усещания, сладки, ароматни, опушени и понякога леко ги разпознавах в някое парче месо или сладкиш и след известно учудване отново се пренасях в онези дни и нощи. Нямаше недоразумения или мълчания между нас, имаше само любов и сигурност и невероятно щастие, така че плаках, когато си тръгвахме. Красотата на Истанбул беше нещо повече от физическа, тя беше лично изживяване, пропита от усещане за крехкост и чупливост. Когато напуснахме и блестящият като нарисуван град най-после изчезна от погледа ни, просто ми се стори, че наистина се е стопил и е престанал да съществува, защото повече нямаше да го видим.