Върнахме се спокойно през Европа, като се радвахме на времето, с което разполагахме. Франк се беше погрижил за последните подробности на покупката, но това щяхме да разберем като пристигнем и разгледаме къщата и видим колко още работа има да се свърши, дали ще искаме да запазим някои мебели, продадени заедно с нея. Възрастната двойка не беше пожелала да се върне, а техният син, наскоро демобилизиран от армията, само беше прибрал личните и ценни вещи, голяма част от мебелировката беше останала, но Франк нямаше време да я опише и смяташе, че малко от нея ще използваме. Беше наел една къщичка наблизо, където да останем за известно време, въпреки че знаех, че дори ако трябва да почистим цялата Кобетс Брейк и да я ремонтираме, исках да бъдем там, нямаше да възразя да използваме временно само няколко мебелирани стаи.
Тук ни беше мястото, неудобствата нямаше да имат никакво значение.
Хората казваха, че този месец май бил най-топлият от години. Съвсем не беше естествено да е толкова топло така рано, никой не знаеше какво става с времето, но нека да му се радваме, докато можем.
И така и правехме. Англия миришеше на пролет и на цветя и на трева, камбанките бяха почти прецъфтели, но тук-там минавахме през малка горичка или гъсталак и виждахме разкошен син цвят да се подава изпод първите, пресни листа и се спирахме два пъти, за да се покатерим през някаква ограда. Над главите ни измежду плетеницата от клони се виждаше небето, а при краката ни цветята лежаха влажни и хладни. Наведох се и проврях ръцете си между тях, затворих очи и се радвах на чудесния им аромат.
— Няма смисъл да ги късаш, — каза Максим. — Ще увехнат след един час.
И тогава си спомних, жълто-зелените повехнали стъбла да се люшкат в коша на колелото ми като момиче, когато не можех да устоя на изкушението да ги откъсна и да ги дам на майка ми да ги сложи във вази, защото бях сигурна, че тя притежава магическа сила да ги съживи.
— Но, разбира се, това не стана, — казах, като се изправих на крака.
— И ти си научи урока.
— Може би.
Тогава видях, че както стоеше и ме гледаше, лицето му се беше променило, станало по-меко и ясно, изглеждаше внезапно подмладен с години, дори по-млад от времето, когато го срещнах. Но разбира се, тогава той изглеждаше много възрастен.
Нарцисите и ябълковият цвят бяха прецъфтели, настъпил беше сезонът на люляците. Люляково дърво имаше в градината на всяка къща с бели и бледолилави цветове и живият плет от двете ни страни изглеждаше като белезникава лента. Глогините бяха напълно разцъфтели, когато слязохме от колата, ни лъхаше странният им горчив аромат в горещината на следобедното слънце и това също беше миризма от детството ми.
Спомням си живо как седях в градината на някоя възрастна жена, когато бях на пет или шест години, късах цветчета, играех си с тях и ги нареждах на земята в различни форми. Като че ли моето детство, най-щастливите години, които бяха прекъснати рязко от смъртта на баща ми, сега се връщаха, ставаха все по-ясни и по-близки от когато и да е. Годините преди Максим и след това, с Максим и Мандърлей и после, всички досега отстъпваха, мъгляви и неясни. Настоящето беше свързано с онова отдавнашно време през годините като е мост.
Като навлизахме все по-навътре в този район, усетих, че всичко е бяло, — имаше бели агънца, кремаво бели цветове на девесила се подаваха от всеки слог, а също и момините сълзи в сенчестите ъгли на градините, при ниските каменни огради. Чувствах се отново като младоженка, когато отивах у дома в Мандърлей. Но като погледнах към Максим, не казах нищо, не исках да споменавам, нито да припомням онова време, за да не се хвърля каквото и да е сянка върху този ден. Не бързахме, нямаше нужда да бързаме. Спирахме се при всяка гледка, при всяка подробност, обядвахме спокойно и късно, след това решихме да разгледаме една катедрала, където се разходихме и огледахме прозорците горе и покрива и разкошните каменни арки като туристи, които никога не са виждали такива неща преди. Когато излязохме, светлината се беше променила, беше бледожълта по стените на зданията, денят беше се изместил и клонеше към следобеда.
Последните няколко мили накарах Максим да намали скоростта, исках да запомня всичко, всички пътечки. Бяхме уредили госпожа Пек от фермата да отключи къщата. Сега щяхме набързо да я огледаме, а на другата сутрин щяхме да се върнем и да започнем да решаваме, да планираме, да подреждаме. Но няма никой да ни чака, няма да има наредени прислужници по стълбите и пътеката за колата, няма да има любопитни очи да ме гледат, няма да я има госпожа Данвърс. Тази къща беше само моя, моя и на Максим.