Стигнахме до пътеката, където за първи път бяхме спрели, под стария дървен пътен знак.
— Спри тук, — казах. Отворих вратата и в тишината, след като моторът спря, чух тихия повик на горските гълъби високо в дърветата над главите ни. Въздухът беше изпълнен с аромат и влага.
— Ти откарай колата. Искам да повървя.
Не исках да пристигна важно с колата пред външната врата. Исках да стигна там постепенно, почти случайно, за да я видя отново сред затревената площ, в която се намираше, и след това тихо да сляза по ската към ’ някоя малка странична врата. И съвсем внезапно усетих, че не искам да споделям това с Максим, силното желание и стремеж към къщата исках да бъдат само мои за кратко време, — толкова се бях пристрастила към нея.
Той разбра. Усмихна се, обърна колата и подкара по пътеката, а аз останах сама. Стоях със затворени очи, усещах как бие сърцето ми, чувах шумоленето на дърветата, когато някоя птичка прелиташе натам. И после тръгнах бавно надолу по пътечката, обрасла с див чесън и висока коприва, с трева и препречена с клони, които трябваше да отмествам. Светлината имаше зеления цвят на морски дълбини, но нищо зловещо нямаше наоколо, всичко беше свежо, току-що поникнало и невинно, нямаше кървавочервени рододендрони над главата ми, нищо рядко и странно, — всичко беше добре познато и на място. Зайче пресече пътечката и се вмъкна в една дупка, мерна ми се едно уплашено, бляскаво око.
Последният път, когато бях тук, светлината се прецеждаше през почти голите клони така, че можех да видя открито място пред себе си. Но сега листата по дърветата бяха толкова гъсти, че бях обгърната в зелен тунел, докато с рязко движение отместих последните клони и се озовах в очарованието на залеза. И ето, там беше Кобетс Брейк, спокойна и тиха и красива.
Виждах я и можех да я обхвана изцяло, не беше твърде голяма. Струваше ми се, че я прегръщам, входа, пътеката към гаража, стените, комините, прозорците и фронтоните, градините около нея. Приличаше на среща с любим човек след отсъствие и съмнението и тревогата от това бяха изчезнали при първата нова среща и остана само чувството за сигурност.
Започнах бавно да слизам между овцете към входа на къщата, където видях Максим, като се плъзгах и пазех равновесие с разперени ръце.
Имаше ваза с полски цветя в хола и друга по-малка в средата на кухненската маса до яйца, мляко и плодов кейк, камините бяха заредени, но не запалени, бойлерът беше готов. Беше чужда къща, никога не бяхме стъпвали в нея, мебелите, оставени там, бяха стари и непознати, а все пак беше дом и то изведнъж наш, ние не бяхме нашественици.
— Мога да остана тук, казах, — да живея тук сега, няма нужда да отиваме на друго място.
Тихо минавахме от стая в стая. Всичко беше изчистено, лакирано и оправено. Помислих си, че са я обичали и са се грижили за къщата през изминалите години, въпреки че някои стаи очевидно дълго време не бяха използвани. Нямаше нищо твърде официално или студено, нищо, което да не ми харесва. Огледах се и видях, че един стол се нуждае от тапициране, една врата трябваше да се закрепи, имаше нужда да се подберат картини, за да се запълнят празните места по стените, но нищо не трябваше да се извърши бързо и нямаше нищо, което съвсем да не ми харесва.
— Ще я направим наша, — казах. — Няма защо да бързаме.
В края на краищата нямахме си нищо, всичко беше изгоряло при пожара, щяхме да започнем от начало.
Радвах се на това. Красивите, скъпи неща, фарфорът и портретите, среброто и редките мебели не бяха мои, не се чувствах у дома сред тях. Те принадлежаха на семейството на Максим и на Ребека. Мебелите в Кобетс Брейк също не бяха мои, но нямах същото усещане към тях, дори когато не бяхме ги купили, а само наследили, те бяха част от тъканта на къщата и щяхме да се грижим за тях по същия начин.
Качихме се горе в таванските стаи, прашни и празни, с голи бели стени, но във въображението си ги мебелирах за децата и сложих бельо в гардеробите и порцелан и стъкло в бюфетите.
Обърнах се и погледнах Максим, изпълнена с новооткритата си възхита и удоволствие.
Казах:
— Сега съм щастлива. Разбираш ли?
Но веднага съжалих за тези си думи и бих си ги върнала назад, защото той може би не беше сигурен, може би беше го направил само за мен и никога нямаше да се установи тук, това не беше Мандърлей.
— Ела навън — каза Максим.
Беше все още топло, но въздухът вече миришеше на вечер, един дрозд пееше до забрава в люляковото дърво.
Тръгнахме из градината, под стара пергола по южната част на къщата. Рози и клематис буйно се катереха нагоре и падаха надолу като гъста несресана коса. Трябваше да се оформят, да се подкастрят, но засега бяха добре, белите звезди на цветовете на клематиса вече се показваха, розите бяха напъпили.