Всичко наоколо, — цветните лехи, храстите, пълзящите растения бяха оставени на самотек, това ми беше приятно и мислено планирах как постепенно и внимателно да ги подредя. Не исках добре уредена, подстригана, стерилна градина, гледана от мъже, на които едва се осмелявах да говоря, за да не ги обидя или да не разкрия своето невежество. Бях невежа, но баща ми имаше градина и аз все още си я спомнях. Бързо щях да се науча, знаех, защото беше в кръвта ми.
— Мислех си, — каза Максим сега, — че това е място, което ти искаш, но то е и това, което аз също искам. Когато го видях отново днес и влязох вътре, разбрах, че ще бъде и мое.
Той спря и бавно се огледа наоколо към затревените скатове и овцете, които пасяха по тях, към дърветата по-нататък.
— Никога не съм си мислил, че ще ме изостави видението на Мандърлей, но ще го направя. Това ще стане тук. То е свършено и принадлежи на миналото, Мандърлей е мъртва за мен. — Той ме погледна. — Нужни ми бяха повече от десет години. Съжалявам, че трая толкова дълго.
Приближих се до него, но като направих това, един глас в мен каза: „Не само къщата, не само къщата“.
Нищо не казах, просто продължихме да вървим, като гледахме наоколо и Максим продължи да говори за това, че ще купи още земя, може би някоя ферма.
— Ще се опитам да привлека Франк да дойде тук. Ще можем заедно да се оправим.
— Няма никога да иска да остави Шотландия.
— Ще видим.
Помислих си, че може, тъй като абсолютната лоялност на Франк не беше толкова към Мандърлей, а към Максим и може би щеше да поиска да работи отново заедно с него.
И така продължихме, като правехме приятни планове, а светлината отмираше и нощта покриваше къщата и градината и нямаше нищо друго, освен радост за бъдещето.
Глава тринадесета
Максим каза, че съм като дете, което играе на къщи и беше вярно, че такова щастие, такова ежедневно удоволствие приличаше малко на игра, като се пренесохме в Кобетс Брейк, като оглеждахме внимателно всяка стая, разсъждавайки какво да оставим, какво да заместим. Но независимо от играта, усещах, че за първи път живеех истински. Настоящето беше по-важно от всяко минало и бъдещето беше важно само като продължение.
Госпожа Пек от фермата дойде да ми помогне отначало, а след няколко седмици намери едно младо момиче, Дора, която идваше на колело от съседното село и беше готова да работи при нас. Чувствах се спокойна с нея, може би защото беше млада и беше приятелски настроена и готова да услужи. Не я смятах за прислужница, когато правехме списъци и сваляхме завеси и преглеждахме съдържанието на бюфетите заедно, смеехме се и тя ми разказваше за семейството си и млъкваше само когато Максим се появяваше. Веднъж или два пъти я хванах, че ни гледа, вероятно учудена от несъответствието на възрастна ни или от разликата помежду ни, тъй като всеки ден, когато се събуждах, усещах като че ли ставах по-млада, възвръщах си годините, които бях загубила, като се отърсвах от всички потискащи признаци на средната възраст. Пеех през всичкото време, бях замаяна и с леко сърце.
И постепенно къщата попадаше под мой контрол, запознах се с нея, с това коя врата не се затваря както трябва, кои прозорци пропускат вятър, къде пада сутрешното и следобедното слънце, колко неравни са дъските на горната площадка. Идваха бояджии да оправят всяка стая, изхвърлихме някои изгнили кухненски мебели и стари килими, реших да купим нови столове за красивата, продълговата, светла столова, която гледаше към най-хубавата част на градината. Кобетс Брейк беше приятелски разположена, когато се разхождах из нея рано сутрин от кухнята до столовата, до хола и отварях прозорците и вратите, като гледах навън към затревените склонове, усещах, че ме приветства, почти като че ли ни е очаквала.
Максим започна да се разхожда наоколо, като се срещаше с фермери и собственици на земя, търсеше земя, която би искал да купи или ферма да вземе под наем. Каза, че ще отглежда овце и ще закупи гори, млечно стадо и ливади, но имаше намерение да се вслушва в съвети и да не бърза. Имаше четири котеджа, както и фермата Хоум, които принадлежаха на Кобетс Брейк и той се заоглежда за помощници, запозна се с мъже от селото: имението не беше голямо, не като Мандърлей, но понеже не искахме да имаме толкова много прислуга, Максим трябваше да върши сам доста работа. Наблюдавах го как се подмладява, как крачи по пътеката, как енергично се изкачва по склоновете, виждах как кожата му добива тен под влияние на слънцето, тъй като пролетта беше чудесна, топла и суха, а също и лятото дойде рано. Беше добре, струваше ми се напълно доволен, това беше нашият щастлив край.