И все пак нещо ни липсваше, въпреки че никога не говорехме за това. С напредването на ранното лято розите разцъфтяха и отрупваха всяка стена, колона и ограда, прекрасни катерачи, бледорозови и перлени, тъмнорозови, пухкави, чисто бели и всичко цъфтеше и се покриваше с цвят, а дърветата бяха тъмнозелени, така че бяхме опиянени от лятото и аз все повече усещах тази липса. Имаше празнина в цялата тази работа.
Една сутрин към края на юни се събудих в пет часа и не можах да заспя отново, нощта беше много задушна и се чувствах изтощена. Ароматът на розата, която висеше на големи гроздове от ниския покрив под отворения прозорец на спалнята ни, беше мускусен сладък и изпълваше стаята.
Тихо слязох долу и излязох от страничната врата.
Въздухът беше свеж и доста хладен, слънцето още не се беше показало, овцете почиваха, тежки и кротки, разпръснати по скатовете. Минах през градинската беседка и по пътеката към голямото кръгло езеро. Още не бяхме изчистили, нито поправили фонтана и аз погледнах спокойната зелена вода сред гъсталака от водни лилии, като се чудех дали има големи риби някъде да се движат в бавен, стаен живот. Седнах на плоската каменна ограда. Небето беше перленосиво, тревата покрита с роса.
Това е щастие, мислех си, и аз съм в него. Тук. Сега.
Вдигнах очи и ги виждах да идват през градината, от затревените скатове, виждах ги съвсем ясно, като че ли бяха там, три деца, момчета, тъй като си ги представях, че ще са момчета в Мандърлей — две по-големи, силни, набити, енергични крещяха и се блъскаха, а малкото, по-кротко, стоеше настрана. Тичаха по тревата, по пътеката — едното отскубна цвете, а другото размахваше пръчка над главата си. Виждах ведрите им лица, открити и изпълнени с веселие, виждах телата им и разрешените им глави, също така красиво оформени като на Максим. Виждах ги така ясно, че можех да разперя ръцете си, за да се хвърлят към мен, бутайки се кой да бъде пръв, за да ми кажат това, да ме разсмеят за онова, усещах ги с тялото си, познавах косата им, гъста, леко суха, мека на пипане. Гледах към малкото, повиках го с пръст и то се усмихна, много сериозно, щеше да постои до мен, когато другите си отидат, тичайки и тогава ще бъдем тихичко заедно. След това може би ще седим и гледаме тъмната, дълбока вода в каменния басейн и ще чакаме да видим живо същество, някоя риба. Той няма да говори, за да не уплаши рибата, ще седи много тихо, много търпеливо, доволен, че е с мен, а виковете на братята му ще дойдат от края на пътеката и те отново ще хукнат нанякъде.
Седях там, като пуснах ръката си във водата и тя се плъзгаше измежду пръстите ми, и слънцето се показа, като хвърляше бледо злато върху тревата и докосваше листенцата на цъфналата роза Албертина по източната стена. Бях прекарала всяка вечер през изминалата седмица в правене на нови планове за градината, изготвях списъци, рисувах планове за това, онова и друго място за следващите няколко години, а сега, точно както виждах децата, виждах и градината как ще изглежда и мечтаех за нея. Но това щеше да бъде постигнато по-лесно, защото беше въпрос само на време и работа.
Чух прозорец да се отваря горе, лек шум на течаща вода.
След няколко минути Максим щеше да дойде при мен, щяхме да се разходим из градината и аз ще кажа, — мисля, че ще трябва да отсечем това, да окастрим онова, да изкопаем нова леха тук, да поправим рамката — трябва да се погрижа за фонтана, господин Пек ще изпрати човек за зеленчука, може би ще дойде дори днес.
Всичко това беше лесно, можех да разговарям за него весело, да се чувствам сигурна, но за децата — не можех да говоря за тях. Не зная защо, но се ужасявах от мисълта, че ако го кажа на Максим, ще бъде лоша прокоба, никога няма да успея. Ребека не беше имала деца, открих това накрая. Няма да бъда като Ребека, не трябва да бъда.
Станах, изведнъж мисълта ми се проясни, решението беше взето. Не можех да говоря на Максим, не сега, но не можех да оставя месеците и годините да минават с надежда, като разчитах на късмета и като не правех нищо за това. Винаги бях си мислила — и двамата мислехме — че ще имаме деца. Доколкото знаех, нямаше причина, поради която някой от нас да няма, но аз не знаех, знаех много малко за себе си, никога не бях боледувала, рядко бях посещавала лекар. Стана ми ясно сега, след като взех решението, че не познавам никакъв лекар. Последният беше специалистът в Лондон, когото бяхме посетили всички през онзи ужасен, задушен следобед, когато трябваше да се потърсят сведения за Ребека. Доктор Бейкър. И сега го виждах как влиза в стаята в спортни дрехи, извикан от играта си на тенис.