Сега се срамувам и винаги ще се срамувам, че тази вечер бяхме толкова весели, с олекнали сърца, като обърнахме гръб на всичко извън нас и се насочихме към удобния пашкул, в който се бяхме свили. Колко самодоволни бяхме, колко себични и безчувствени, като съзнателно се убеждавахме, че ударът на Беатрис е бил слаб, и тя вече сигурно е станала и се занимава с обичайните си работи.
Следобеда излязох за малко на пазар и дори си купих някакъв одеколон, нов за мен, и скъп битер шоколад, постъпих като богаташка, отегчена, несериозна, която прекарва времето си в покупки за собствено удоволствие. Това не беше обичайно за мен и не зная защо се държах така този ден. Пихме чай и след това вечеряхме, а след вечеря отново се разходихме както обикновено край езерото и отидохме да пием кафе в един от хотелите, чиято тераса беше отворена вечерно време и масите поставени навън под чадъри. Приказни светлини сияеха над главите ни, като хвърляха лъскав син цвят и червен и грозен оранжев по масите, по ръцете ни, когато посягахме към чашите. Времето стана по-меко, вятърът беше спрял. Наоколо седяха една-две двойки, дошли на чашка алкохол или кафе и за малките черешови пастички — тукашен специалитет. Ако Максим не беше в състояние да не мисли за неща твърде далеч оттук, той умело го скриваше от мен и само се облягаше на стола си, като пушеше. Същият, с когото седях в отворена кола по планинските пътища на Монте преди цял век, само че сега с малко повече бръчки и побеляла коса. Същият човек, който ме покани несръчно и зачервен от неудобство на своята маса, когато обядвах сама и бутна чашата ми е вода.
— Не може да седите на маса с мокра покривка, ще ви се отще да се храните. Станете! — И към сервитьора:
— Махнете това и сложете още един прибор на моята маса. Мадмоазел ще обядва с мен.
Сега вече рядко беше така категоричен, нито пък така импулсивен и настроението му беше доста по-уравновесено, приемаше по-лесно нещата, включително и скуката. Беше се променил. И все пак, като го гледах, беше старият Максим, когото видях за първи път. Щеше да бъде като толкова много други вечери, когато седях до него, когато повече мълчах, като знаех, че се нуждае само от успокояващия ефект на моето присъствие, което го правеше доволен. Вече бях свикнала да се чувствам силна и той да разчита на мен. И ако в съзнанието ми днес, както през много други дни през тези една или две години се прокрадваше слабо безпокойство, слаба борба, нов глас, нещо, което не можех да обясня нито да определя, но винаги беше „като облак по-голям от човешка длан“, стараех се да не мисля за него и да не признавам, че съществува.
Донесоха още кафе, гъсто и черно в малки фарфорови чашки и Максим поръча коняк.
Казах:
— Ето го химикът. — И улових погледа на Максим както винаги с взаимно учудване, и двамата се обърнахме да гледаме човека, с когото се разминавахме на брега на езерото, — един особен, изправен слаб мъж, местният аптекар, който прекарваше целия ден в безупречна бяла престилка и всяка вечер, точно по едно и също време се разхождаше и обикаляше езерото в черно, дълго палто, като държеше за каишка малко, дебело кученце. Караше ни да се смеем, защото беше безкрайно сериозен и безразличен към света. Всичко в него, — кройката на дрехите му и прическата му, начина, по който държеше главата си, яката му с обърнати краища, дори каишката на кучето, бяха очевидно чуждестранни.
Такива дребни, обикновени неща, такива безобидни забавления изпълваха нашите дни.
Спомням си, че започнахме да говорим за него, за положението му, защото не бяхме го видели с жена, или с какъвто и да е друг човек. Сватосвахме го с различни дами от други магазини или от салоните на хотела и на масата на кафе в малкия градец като разглеждахме жени, които разхождаха кучетата си като евентуални кандидатки. После, когато застудя и светлините на терасата напълно изгасваха, се връщахме хванати за ръка покрай тъмната спокойна вода и се преструвахме, без да кажем дума, че всичко е както е било. Не споменахме писмото.
Странно е, че когато си спомняме драмите на живота, моментите на криза и трагедии, времето на страдание, когато ужасни новини стигнат до нас, не само събитието остава завинаги в съзнанието ни, но почти винаги и малките подробности без значение. Те могат да останат пресни и ясни, свързани със събитието като постоянен белег до края на живота ни, макар да е логично да се мисли, че паниката и шокът и острата болка са притъпили съзнанието ни за случката.
Има неща, които съвсем не помня от онази нощ, но други са останали като сцени в картина, живо осветени.