Не можех да отида при него. Тогава при кого? Как да намеря лекар? Нямаше кого да питам. Ако някой от нас се разболее, мислех си, че лесно ще открием името на местния лекар, вероятно от Дора или от госпожа Пек.
Но избягвах да мисля за човек, когото някой ден ще срещна в обществото — тъй като щяхме да започнем да се запознаваме с хора, искахме да свържем приятелства, да ни приемат в селището, а лекарят е човек, който очевидно трябва да бъде поканен. Имах усещането, че не мога да се изправя пред човек, когото познавам или с когото ще се запозная, ако отида на консултация за това, изглеждаше твърде обезпокоително, твърде интимно, свързано с живота ни тук.
Исках да отида в Лондон, както беше направила Ребека, съвсем анонимно, за да се консултирам с някого официално, който изобщо не ме познава. Преди можех да искам съвет от Беатрис. Сега не познавах никого. Как да намеря лекар в Лондон? Обзе ме паника и безпомощност, усещах се изолирана тук за първи път, без връзка със света.
Максим излезе от вратата, застана няколко секунди, като оглеждаше наоколо къщата, градината, затревените скатове, забелязах израз на задоволство на лицето му.
Беше щастлив като мен, харесваше Кобетс Брейк. Не можем да изгнием тук сами, няма никакъв смисъл да възстановим всичко, да увеличим земята, да направи всичко дори по-хубаво, ако остареем като предишните собственици и я оставим отново празна, да се разпадне, защото повече не ще можем да се справяме, а и няма да има други, които да я пренесат в бъдещето. Трябва да имам момчета, си помислих с ожесточение, трябва, ще ги имам за себе си, защото ги бях видяла, почти ги познавам, но още повече заради Максим и заради Кобетс Брейк.
И тръгнах по пътеката към него и децата бяха там, само че не се виждаха като вървяха след мен.
Глава четиринадесета
Бях забравила за гостуването, този ужасен обичай на старото провинциално общество, който ми беше създал толкова неприятности и неудобство в Мандърлей. Постоянно идваха, всеки следобед имаше нови гости, любопитни жени и понякога някой и друг съпруг, желаеш да види новата стопанка. Трябваше да седя на крака на някакъв стол в официалната гостна, да водя лек разговор, опитвах се да отговарям на въпросите им за около половин час и нещо още по-неприятно, да връщам посещенията им, като не знаех какво да кажа, очаквах часовникът да отмери определеното време. Но това беше преди един цял живот. Бяхме в чужбина дълго време, а после имаше и война, която беше променила толкова много неща, забелязах това дори през тези няколко седмици в Кобетс Брейк, — как някои стари формалности и социални бариери се рушаха за мое облекчение, радвах се, че отношенията не бяха така регламентирани. Никога не се бях чувствала удобно, никога не бях сигурна, че знам правилата, а Максим така много държеше на тези неща по онова време, така се страхувах да не го изложа. Знаех, че се беше запознал с няколко собственици на земя и местни фермери наоколо и бях сигурна, че Дора и госпожа Пек бяха говорили за нас, въпреки че бях се опитала да обясня, че обичаме, спокойствието, взаимната си компания и тишината. Не исках новината за нашето присъствие да се разпростре нашироко, хората тук не знаеха нашата история може би, но някой може да си спомни, да намери стар вестник, да говори с роднина от старата част на света.
Така че веднага се наежих, като чух шум от чужда кола, скърцането на гумите по чакъла пред къщата.
Говорех с Нед Фарадей, които работеше сега в градината, за това дали да не поправим старата съсипана стена от южната страна или е толкова разрушена, че трябва да се построи нова. В дните на Мандърлей, разбира се, Фрит щеше да ме потърси и със строгия си вид да донесе бяла визитка върху сребърен поднос. Сега Нед погледна към пътеката и каза:
— Госпожа Батърли, сигурно сте я срещнали вече?
— Не, — отговорих и веднага усетих нервното свиване в стомаха си и започнах да чупя пръстите си. Не, сигурно не съм. Тя съседка ли е, Нед?
— Може така да се каже, — усмихна се той. — Живее в Тикстед, омъжена е за стария полковник, всички на четиридесет мили наоколо са съседи на тази госпожа Батърли.
— Разбирам.
Оставих го изпълнена с тревога, вече си намислих учтиви фрази и неясни отговори, като ми беше неприятно, че ни пречи. Имах много егоистично отношение към дните си в Кобетс Брейк. Струваше ми се, че времето се изплъзва и че вече твърде много сме загубили. Не можех да понеса да губим повече с хора, които нямаше защо да познавам, исках да уредя всичко в къщата, да запланирам градината, да бъда с Максим. И да мисля, да мечтая, да планирам. Бях като стара, нетърпелива отшелничка, която скъпи уединението си.