И аз също, о, и аз също. Той ми каза, че е сигурен, значи е вярно.
Внезапно ми стана топло и се почувствах уморена и жадна. Бях вървяла твърде дълго. Повиках такси и поръчах една улица при Пикадили, където знаех, че има тих хотел. Можех да си поръчам чай, облегнах се и усетих слабия аромат на виолетките и знаех, че ще бъде завинаги свързан с този ден, усещането за сигурност и ново начало.
На края на улицата една конска кола с бъчви за бира беше препречила пътя и шофьорът спря. Можех да измина пеша няколкото метра до хотела. Стана много топло, тротоарите тлееха като пещ, настилката беше лепкава и миришеше, като се топеше тук и там. Мислех, че ще мога да вървя по-нататък, към магазините на Пикадили, или да седна сред фонтаните, на Трафалгар Скуеър, но сега исках само да си почина, да си пия чая и след това да отида на гарата и от там — у дома. Мечтаех за градината под последните лъчи на следобедното слънце, за уханието на розите, да седя и разговарям с Максим, ръката ми в хладната, спокойна вода на езерото.
Заобиколих колата с бъчвите и хората, които ги търкаляха по наклонените дъски в черните мазета под тротоара, ми направиха път, като викаха весело.
Имаше една телефонна будка с отворена врата, а човекът вътре се беше облегнал на нея. Беше поставил куфар на вратата, който се подаваше през нея, един прокъсан, стар куфар от картон на петна, вързан с протъркан кафяв кожен колан. От него се подаваха парчета изцапан плат и нещо, което изглеждаше като пожълтели вестници.
Човекът държеше слушалката сякаш беше оръжие, здраво вкопчил се за нея и крещеше, много силно. Думите не се разбираха, чудех се дали не бълнува, изглеждаше луд, — последица от войната по улиците на Лондон, уплашени, странни фигури в собствените си ужасни, затворени светове и аз отстъпих назад инстинктивно от страх, че може да изскочи от вратата към мен, но не можах да се сдържа да не го погледна. Носеше шлифер и протъркани кафяви панталони, косата му беше дълга и несресана над яката.
Той не помръдна, но като минах покрай полуотворената кабина се обърна и ме погледна право в очите.
Очите му бяха като на луд, зачервени и аз го познах.
Започнах да тичам, като се спъвах и обувките внезапно започнаха да ме стягат от дългото ходене. Стараех се да избягам, за да не ме познае и последва и се втурнах изплашена във въртящата се врата във фоайето на хотела.
Вече бях на сигурно място, подредено, спокойно и сумрачно. Момичето на рецепцията ме погледна и се усмихна.
— Добър ден, мадам.
Отидох при нея с облекчение и казах, че бих искала чай.
— Разбира се, портиерът ще Ви заведе в синия салон. Много хладен и спокоен, наистина приятен в тази горещина.
— Благодаря. О, мога ли да използвам телефона, открих, че съм забравила нещо на последното място, където бях.
Бях купила един копринен шал по-рано този ден с намерение да го подаря на Банти Батърли, да й благодаря и в кабинета на лекаря открих, че съм го забравила на тезгяха в магазина, остана между много други неща.
Мина време, докато ме свържат с този отдел и изясня молбата си, но накрая намериха шала и дадох името и адреса си, за да ми го изпратят. Неприятно ми беше, че ще мине време, исках да видя Банти, изпитвах топло чувство към нея, защото можах да говоря с нея, да й се доверя и тя веднага ми беше намерила лекар.
— Ще Ви бъда много благодарна, ако го изпратите по пощата днес, това е подарък, не искам да закъснее, — казах и повторих бавно адреса. Всичко ще бъде наред, тя ме увери, ще изпратят младия служител да го опакова и изпрати по пощата веднага, ще получа шала на следващата сутрин.
— Благодаря, — казах. — Много Ви благодаря, — и оставих слушалката. Като се обърнах, застанах с лице към Джак Фейвъл, човека с куфара, който стоеше много близо до телефонната кабина, така че като излязох от нея, нямах възможност да го избегна.
Познах го по очите, очите, които за първи път видях в хола онзи следобед в Мандърлей, но сега бяха ненормални, очи на луд, бялото беше пожълтяло и зачервено, зениците разширени: дразнеха, не можех да се въздържа да не ги гледам, той ме принуждаваше, като стоеше много близо до мен, без да отвърне поглед.
— Е, — каза той, — гледай ти, гледай ти, госпожа де Уинтър. — Имаше присмех в гласа му, но и нещо друго, нещо почти триумфално. — Колко странно да попадна на Вас тука.
— Наистина ли? — чух се да казвам нервно. — Да, сигурно е така.