Опитах се да мина покрай него към неутралното отворено пространство на фоайето, но той не ми позволи, едрото му тежко тяло в изтъркания шлифер и куфарът продължаваха да препречват пътя ми. Блъсна ме назад, намерих се натикана в ъгъла и уплашена.
— Странно, като минахте оттам, аз Ви погледнах, нали? Вие ме познахте. Помислих си, Господи Боже, тази малка лейди, никога не бях очаквал такъв късмет.
— Късмет?
— О, да. — Той се хилеше, устата му беше полуотворена така, че виждах колко развалени бяха зъбите му. Лицето му беше хлътнало и набръчкано, месата му висяха синкави там, където трябваше да расте брада.
Някога изглеждаше добре, въпреки че никога не ми се е струвал привлекателен, но сега не беше такъв, беше отвратителен, много по-възрастен и мръсен. И луд, си помислих, като без да искам, го погледнах отново в очите. Той не беше разговарял с никого в телефонната кабина. Внезапно ми мина през ума, крещеше в слушалката в пристъп на някаква параноична фантазия.
— Моля да ме извините, — казах в отчаянието си, тъй като той не се помръдна. — Трябва да кажа нещо на рецепцията.
Той спря, след това се отмести малко, но като минах покрай него, веднага ме последва така, че когато стигнах до рецепцията, застана до лакътя ми.
— Успяхте ли да се оправите, мадам?
— Да, да, благодаря Ви, всичко е наред…
— Тогава сигурно сте готова за чая си. Портиерът ще Ви придружи до салона.
— Чай! — каза Фейвъл. — Това е чудесна идея, готов съм да изям една, прилична порция препечени филии и няколко сандвича. Да, ще Ви придружа за чая, имаме много да си говорим.
— Фактически, — казах, като хванах чантата си, мисля, че нямам време. Ще поръчам само такси и ще отида на гарата. Максим ще ме очаква.
— Не. — Той вдигна ужасния си куфар. — Настоявам. Разбира се, Вие ще пиете чай, не искате ли да чуете какво се е случило на Вашия отдавна изчезнал приятел?
— Не особено, ако искате да знаете истината.
— Ах… — Той застана на вратата на салона.
— Истината. Добре, ние всички помним нещичко за нея, нали?
Усетих как се изчерви лицето ми.
— Мисля, че ще пиете чай, — каза той, — нали? — И тръгна към далечния ъгъл на залата, където тихи двойки от възрастни дами почиваха в горещината, седяха пред сребърни кани и захарници и бели чинии с кифли.
Ужасно се срамувах, че съм с него. Вдигаха очи и ни гледаха и бързо се извръщаха. Искаше ми се да се обърна и да избягам много бързо от хотела на улицата. Но той ме държеше за лакътя и сервитьорът се появи и издърпа стола, за да седна, — нищо не можех да направя.
— Чай, — казах, — китайски чай…
— Със сандвичи и кейк, мадам?
— Аз, аз не съм…
— О, да, много — каза Фейвъл, като се изсмя с неприятен, висок, потискащ смях и усетих как дамите отново се обърнаха.
— Всичко, — кифли, хлебчета, само че аз искам уиски и сода, а не чай и можете да донесете първо това.
— Съжалявам, сър, но барът не е отворен по това време…
— Не е отворен? Дявол да го вземе, какво сервиране наричате това в един горещ ден?
— Много съжалявам, сър.
— Да, добре, не можете… — Той намигна на човека и направи жест като триеше дланта си така, че ми се щеше да се изпаря от срам и неудобство и някога бих направила това. Но сега бях по-възрастна, знаех по-добре да се справям с нещата и си спомних за новината си, че бях щастлива, че всичко ще бъде наред и Джак Фейвъл преди всичко не може да ме докосне.
— Благодаря, — казах на сервитьора много спокойно, — само чай, ще бъде чудесно и малко за ядене.
— Ей, смилете се над мен, не съм ял цял ден.
— Тогава и малко сандвичи само за един.
Опитах се да се усмихна очарователно на сервитьора, за да го спечеля, но не успях, лицето му беше замръзнало, едва прикриваше отвращението и възмущението си. Не го обвинявах. Фейвъл изглеждаше като просяк, панталоните му бяха стари и му стояха лошо, обувките му бяха износени на върха и подметките разпрани отпред. Яката му беше мръсна, косата му не беше подстригана и немита. С ужас си помислих, че може би живее на улицата или в някакво мръсно временно общежитие с картонения си куфар.
— О, да, — каза той, очите му горяха сини и безумни, като се взираше в мен. — Погледнете ме добре. Докато Вие с Максим сте си живели спокойно в хубавите си малки скривалища в чужбина, за някои от нас настъпиха тежки времена. Той има много да ми се отплаща, можете да му кажете това от мен.
— Не знам какво искате да кажете.
— О, много добре знаете, не ме гледайте с такъв невинен израз.
— Как се осмелявате да ме обиждате! Какво, за Бога, сме Ви направили?
— Вие? Е, добре, признавам, че Вие нищо не сте направили, не бяхте дори там, не го познавахте тогава, нали? Бяхте невинна тогава, съгласен съм, че може и от тази страна да се погледне. Умна, разбира се, и хитра, не такава малка госпожичка и невинно пиленце, на каквато винаги сте се преструвала. Но Вие знаете истината, той Ви е казал, нали? Така че това Ви прави виновна също, Вие сте съучастница.