Той повиши глас.
— Господин Фейвъл…
— Прекарал съм по-голямата част от последните десет години, през цялото време след гнусната война, като се опитвах да накарам нещата да потръгнат. Нямах късмет. Нямах радост. Нищо. До днес. И какъв късмет, тази среща компенсира почти всичко.
— Говорете по-тихо, моля, хората ни гледат.
— О, не можем да търпим това. Боже мой, съвсем не. — Той се наведе напред, с разкрачени крака, ръцете му на коленете. Бяха нечисти ръце, сбръчкани в ставите с мръсни нокти.
— Имате ли цигари?
— Съжалявам, нямам. Не пуша.
— Не, разбира се, никога не сте правили нищо, спомням си. Няма значение.
Той обърна стола си и започна да гледа наоколо в хола.
— Сигурно мога да измъкна цигара от някой старец тук, нямам пари.
— Моля, недейте, моля, вижте. — Отворих чантата си, — идете си купете цигари, ето, моля не отивайте при никого.
Той се ухили, като показа мръсните си изпочупени зъби и тръгна, после спря и ме погледна.
— Не си отивайте, — каза той. — Имаме за много неща да си приказваме.
Наблюдавах го как се клатушка по салона и търси цигари. Беше оставил куфара си до стола, изглеждаше като че ли е взет от някой боклук, закопчалките му бяха ръждясали и счупени, ъглите скъсани, в него нямаше нищо, си мислех, само стари вестници и парцали, вероятно някои негови неща. Той беше почти луд, той беше отчаян и щеше да ме заплаши по някакъв начин.
Реших да му дам пари, чековата ми книжка беше у мен и имах малко пари. Ще бъде лесно, ще го попитам колко пари иска, за да се махне. Не знаеше къде живеем и когато си тръгна, няма да му дам възможност да ме проследи. Той започна да бърбори нещо за истината, но си спомних как изглеждаше след разследването по смъртта на Ребека и решението на съда, че е самоубийство; всичко, което искаше тогава, беше пари.
Сервитьорът дойде с чая на поднос. Той взе две малки масички и постави внимателно подноса и като правеше това, спомних си Фрит и Робърт да ни поднасят чай в Мандърлей и сложния малък ритуал, сребърните кани, чинии, отрупани с триъгълни сандвичи, топли кифли, препечен хляб с дебело намазано масло, питки и няколко вида сладкиши. Подносът сега беше по-скромен, но ароматът на топлата вода, който излизаше от чучура, и на топлия препечен хляб ме върна към стария спомен. Сервитьорът имаше високомерен израз, който приличаше на този на Фрит. Видях го как погледна към празния стол срещу мен и куфара, устата му се сви в израз на отвращение и аз отново се опитах да хвана погледа му, за да покажа съответното си отвращение, да му дам да разбере, че Фейвъл не ми е приятел. Но бях безпомощна, той не ме погледна.
Няма да кажа на Максим, помислих си, като сипвах чая. Изглеждаше хубав, силен и горещ. Жадна бях, изпих го веднага, като опарих устата си, без да обръщам внимание на това. Просто ще дам на Фейвъл, каквото иска и ще се отърва от него. Максим не трябва никога да узнае.
Фейвъл беше свършен, един жалък, нещастен, полубезумен човек, започнах да го съжалявам.
Когато се върна през дългия салон с някаква следа от старото си самочувствие, държеше цигара в устата си и ръцете му бяха в джобовете. Не беше привлекателен, със слабо лице и не се страхувах от него, не можеше да ни засегне.
Отново се просна на стола, като пушеше и ме принуди аз да му сипвам чая. Той нищо не каза известно време, докато ядеше лакомо и пъхаше огромни залъци в устата си и едновременно с това пиеше. Веднъж или два пъти ме погледна над чашата си, сините зачервени очи се взираха в мен, все така безумни. Чаках, без да ям, като си пиех чая, не го гледах. Колко ли ще поиска, чудех се, дали ще имам достатъчно пари в банката или ще трябва да направя, някакви бързи, тайни ходове? Надявах се, че не, исках с това да се свърши, не исках да имам нищо повече с Джак Фейвъл.
Сложи несръчно чашата си на масата така, че не застана както трябва в чинийката и аз трябваше да се наведа, за да я изправя. Усетих, че ме гледа, като следи и най-малките ми движения.
— Приличен чай, — каза нахално той, — но не повече от това, което старият Максим ми дължи, разбира се. Не повече. Значи наближаваше. Бях готова. Чаках.
Той каза:
— Предполагам, че искате да знаете какво се случи.
— Случи?
— Онази вечер, о, не ми казвайте, че и двамата не сте говорили, не сте се чудели за това или онова през тези години. Никой не знае, мога да Ви кажа. Онази стара баба Франк Кроулей се опита да души наоколо за малко, търсеше ме и ме разпитваше, а после Джулиън, изпратих ги и двамата за зелен хайвер… А така направи и Дани.