— Госпожа Данвърс?
Усетих болка в сърцето си. Позната ми беше, позната болка от онова време.
— Къде е тя? Мислех…
— Какво? Какво сте мислели?
Не отговорих. Не можех. Фейвъл кръстоса краката си.
— О, Дани е някъде наоколо. Не знам, не съм я виждал от години. — Очите му замигаха. — Мандърлей, — каза той, — каква гледка. Ужасна. Сигурно сте я видели? Преглътнах, езикът ми се поду в сухото ми гърло.
— Разбира се, че не съм. Бях в Лондон, знаете това. Спомняте си, когато видяхме онзи лекар.
Тогава разбрах, че моите съмнения се оказаха прави, простите факти.
Чувах гласа на Фейвъл онази нощ, като говореше на Максим и се усмихваше със старата си неприятна усмивка.
— Мислиш, че си спечелил, нали? Законът все още може да те хване, а също и аз, но по различен начин…
Този начин беше внезапен и лесен. Той телефонира в Мандърлей на госпожа Данвърс. Тя беше говорила с някого, Фрит беше си спомнил. Фейвъл й казал много бързо какво е станало и те са го уредили заедно. Чудех се дали беше негова или нейна идеята. Но тя го беше извършила. Тя беше запалила пожара, изсипвайки тайно парафин в някоя далечна част на къщата. Драснала беше кибрита, където никой не можеше да види. Виждах я как преглъща доволна с бяло лице в тъмния коридор.
А след това е напуснала, едно такси дошло, багажът й сложен вътре и си заминала. Отнякъде телефонирала на Фейвъл, казала му. „… и аз също мога, но по различен начин.“
Погледнах го как подсмърча, мръсен, омразен. Поне не е бил там. Не е имал удоволствието да види как гори Мандърлей, желанието му за мъст към Максим не е било напълно задоволено.
Помислих си за нещо друго като пиех последните капки от хладкия чай. Не вярвах, че Фейвъл е способен да организира белия венец на гроба на Беатрис. Сега, като го гледах, не бях сигурна. Имаше нещо от характера му на влечуго и хитрост у него, което беше ново!
Представих си го как диво се смее. Оставаше само въпросът с парите. Той нямаше пари, беше отчаян, това беше очевидно. Венецът беше много скъп.
— Трябва да тръгвам — казах. — Не искам да чуя нищо.
— Жалко. Мислех, че имаме много неща да си кажем — десет години клюки. Не че имам кой знае какво да казвам, имах гараж, загубих го. Разбира се, нещата се провалиха, щом започна войната. Но върша по малко това-онова, когато се хвана за нещо. Не е лесно. Вие не можете да знаете, нали? Никога не сте имали нужда от нещо. Късметлийка сте.
Той внезапно се наведе напред.
— Той трябваше да бъде обесен, — прошепна с ярост и слюнка се появи на устните му. — Вие го знаете така добре, както и аз.
Усетих, че треперя вътрешно, но външно бях толкова спокойна, абсолютно спокойна. Казах:
— Сигурно искате пари, натам я карате. Опитахте се да шантажирате и преди, нали? Е, ще Ви дам пари, защото не искам да тревожите Максим. Той е щастлив, много щастлив и двамата сме щастливи. Нищо не бива да наруши това.
— О, разбира се, че не, разбира се. — Той ми се подиграваше с мимиката на лицето си, с очите.
— Кажете ми колко очаквате да Ви дам. Искам да се прибера у дома, закъснявам.
— Десет лири?
Втренчих се в него като глупаво повторих думите му.
— Десет лири? Това ли е всичко?
— Това е много за мен, мила. Но добре, ако ще Ви направи по-щастлива, да кажем петдесет.
Не разбирах. Очаквах да поиска стотици, може би хиляди, — нещо, с което да се оправи, да влезе в бизнеса.
Взех чантата си и започнах да броя някакви банкноти.
— Нямам толкова. Мога да Ви дам чек за останалите.
— Направете така, че да ги изтегля.
Така и направих. Трудно пишех ясно и нормално.
Той взе чека и парите и внимателно ги зави заедно.
Цигарата му беше изгоряла до фас и висеше в ъгъла на устата му.
— По-добре платете чая, — каза той.
Мразех го, мразех начина му на говорене и това, че ме накара да се чувствам разстроена, засрамена, виновна. Станах, без да му отговоря.
— Това бяха чудесни времена, — каза той, в Мандърлей. Чудесни, преди всичко да се обърка. Тези дни няма да се върнат. Уреждахме си непрекъснати веселби, Ребека и аз, невероятни преживявания. Горкото момиче. Той стана и протегна ръка, усетих как хвана ръката ми. Потреперих при мисълта как мръсните му нокти се впиват в палтото ми.
— Мислите, че с това се приключва, нали? — каза той. Говореше лековато, почти приятно, сякаш това много го забавляваше.
— Моля?
— Да. Петдесет лири!? Господи!
— Моля оставете ме да си вървя и говорете по-тихо.