Влязохме в хотела като се смеехме за нещо и не съвсем обичайно, защото той изглеждаше в такова весело настроение, Максим предложи да изпием по един ликьор. Нашият хотел не беше претенциозен, но вероятно преди години някой решил да привлече външни хора и превърнал в бар едно мрачно помещение близо до ресторанта, като сложил абажури на лампите с пискюли по тях и няколко табуретки. На дневна светлина не беше привлекателно място, знаехме го скучно и овехтяло, така че никога не бихме пожелали да отидем там. Но понякога вечерно време, когато бяхме в настроение и се преструвахме, че е шик, и защото вече нямахме вкус към обстановката, която бихме намерили в баровете и ресторантите на по-богати хотели, идвахме тук и бяхме доволни, дори започнахме да харесваме това място и му се радвахме като на едно не особено красиво дете, облечено в официални дрехи на възрастен. Веднъж или два пъти две жени на средна възраст сядаха заедно на бара, за да клюкарстват; веднъж една дебела матрона и дъщеря й с гъши врат кацнаха на табуретките една до друга, като пушеха и жадно се оглеждаха. Бяхме се свили в един ъгъл с гръб към тях, с леко наведени глави, тъй като все още се страхувахме, че един ден ще срещнем някой, който ни познава или поне ще ни разпознае.
Бяхме винаги напрегнати, че някой ще ни разпознае и ще си припомни нашата история. Забавлявахме се с разговори за жените, като гледахме ръцете им, обувките им, бижутата им и се опитвахме да разберем живота им, както и живота на тъжния аптекар.
Тази вечер нямаше никой друг в помещението и си спомням, че не седнахме на обичайната си маса в дъното, а на друга, по-добре осветена и по-близко до самия бар. Преди момчето да вземе поръчката ни, влезе управителят, като се оглеждаше за нас.
— Един джентълмен телефонира, но вие бяхте излезли. Каза, че ще се опита да влезе във връзка с вас отново.
Седяхме като неми. Сърцето ми биеше силно, много бързо и когато посегнах към ръката на Максим, почувствах своята странно тежка, като мъртва, чужда на тялото ми.
Тогава съвсем неочаквано забелязах зелените мъниста на края на пискюлите на абажурите, един ужасен, стъклен жабешки зелен цвят и забелязах още, че няколко липсват, като на тяхно място има пролуки, които нарушават украсата заедно с други розови мъниста. Мисля, че идеята беше да приличат на обърнати листа на лалета. И сега ги виждам, грозни, просташки, измислени от някого с претенция за шик. И не си спомням добре за какво говорехме. Донесоха напитките ни, два големи коняка, но аз едва докоснах моя. Часовникът удари. Чуха се няколко стъпки от горния етаж, човешки говор. След това настъпи тишина. Отвън идваше шум от гости, които влизаха. В топлите вечери седяхме на терасата и чудните светлини около езерото не изгасваха преди полунощ, имаше много хора, които се разхождаха, местни и чужди. Това място си имаше своята приятна атмосфера за нас, достатъчна атрактивност и разнообразие и дори някаква трезва ведрина. Като се връщам назад, учудвам се колко малко искахме от живота тогава, — тези години излъчват атмосфера на спокойствие като период на затишие между две бури.
Чакахме почти час, но нямаше никакъв телефонен звън. На края разбрахме, че ни чакат от уважение, за да изгасят светлините и да затворят. Трябваше да се качваме горе. Максим изпи моето питие, както и своето. Маската отново се появи на лицето му, очите му бяха безизразни и ме поглеждаше от време на време, за да черпи увереност.
Прибрахме се в стаята. Тя беше малка, но през лятото отваряхме двете врати към правоъгълен балкон. Гледаше към задната част на хотела, към градината, а не към езерото, но предпочитахме това, не искахме да бием на очи.
Едва затворихме вратата, когато чухме стъпки и след това силно почукване. Максим се обърна към мен.
— Иди виж.
Отворих вратата.
— Мадам, отново телефонират за господин Уинтър, но не можах да ви свържа със стаята, връзката е много лоша. Моля, елате долу.
Погледнах Максим, той кимна с глава, като ми даде знак да отида, както очаквах, че ще стане.
— Аз ще дойда, — казах, — съпругът ми е много уморен. — И тръгнах бавно, като се извинявах на управителя, следвайки го по коридора и надолу по стълбите.
Човек помни подробностите.
Управителят ме заведе при телефона в собствената си канцелария с настолна лампа на масата. Останалата част на хотела беше потънала в мрак. Мълчание. Спомням си звука на собствените ми стъпки по черно-белите плочи на пода на хола. Спомням си една малка дървена фигурка на танцуваща мечка до телефона. Един пепелник, пълен с угарки от пури.
— Ало… ало…
Мълчание. След това слаб глас, плаващ в много шумове, сякаш думите бяха леки… Отново тишина. Започнах нервно да говоря по телефона, като виках глупаво и се опитвах да ме чуят, да установя връзка.