Но сънувах Фейвъл. Нямах власт върху подсъзнанието си. Той беше дошъл в Мандърлей, като се хвалеше със спортната си кола, „много по-бърза от тези, които е имал бедният Максим“, а днес беше споменал, че продавал коли, докато войната го съсипала и тъй, сънувах Джак Фейвъл в една кола. Карахме нагоре по стръмен тесен път и мислех, че съм с Максим, но след това той се обърна и лицето, месестите синкави бузи и зачервените очи бяха на Фейвъл и неговите сбръчкани ръце с мръсни нокти държаха кормилото. Беше тъмно, като че ли ще се разрази буря всеки момент и пътят беше ограден от високи дървета, тъмните им лъскави дънери се издигаха над нас заплашително, като затъмняваха и малкото светлина. Знаех, че скоро ще стигнем върха на хълма и ще излезем на открито, но колата пъплеше твърде бавно. Усетих непреодолимо желание да вървя бързо, защото знаех, че Максим ме чака в собствената си кола.
Не можех да разбера защо не бях с него сега.
Фейвъл продължаваше да ме гледа, като се усмихваше по един ужасен начин, като победител, усетих, че ме прави на глупачка, но не знаех как и поради това не можех нищо да направя.
След това най-после почти извиках с облекчение и радост и небето беше по-ясно, светло, хубаво, синьо, въздухът не беше задушен както между дърветата и влажната земя. Видях слънцето пред нас да се прокрадва през една арка. Колата забърза, сега шумът й беше равномерен, карахме спокойно все по-бързо и по-бързо, почти не докосвахме земята.
— Спрете тук, — казах, защото изглежда, че бързахме към светлината и никаква сила не можеше да ни спре или забави.
— Спрете, моля, о, спрете. СПРЕТЕ.
Но не спряхме, а карахме все по-бързо и след това разбрах, както и преди, че светлината не беше слънцето, а пожар. Пожар.
— Това е пожар!
Дойдох на себе си, седнах и като се опитвах да дишам дълбоко, пазех лицето си от топлината.
Прозорецът беше отворен, въздухът беше доста студен и миришеше на цветя от градината.
Бях събудила Максим, той беше тук, наведен над мен.
— Няма нищо. Много топло ми стана и много съм изморена. Лондон ме изтощи. Ти беше прав.
Станах от леглото, за да изпия чаша вода.
— Наистина го мразя.
И измислих една бърканица от страшно горещи тротоари и клаксони, отвратително движение. Разказах му го с всички лъжливи подробности и му позволих да ме успокоява, а лицето на Фейвъл продължаваше да подсмърча срещу мен от дъното на истинския сън.
Казах си, че е свършено. Джак Фейвъл не може да ни докосне, но това стана, защото аз му позволих, не можех да забравя. Той беше миналото и отново и отново се обръщах да го гледам зад гърба си, но той беше също така и настоящето и аз се страхувах от него и го презирах заради това, което каза. Той ни мразеше и знаеше истината, а аз му нямах доверие. Той не беше съвсем нормален и това ме плашеше. Всеки ден, когато се събуждах, усещах неговото присъствие някъде в Лондон и позволих на тази мисъл да стои забита като трън в тялото ми, не можех да го изтръгна бързо и напълно. Ние градим нашата съдба.
Времето се промени, стана по-хладно. Утрините бяха сиви и понякога валеше и Франк Кроулей дойде от Шотландия за четири дни, за да отиде на една продажба на ферма заедно с Максим и след това да го питаме за бъдещето и за плановете да се уголеми имението. Беше приятно да бъде при нас, донесе старото си спокойно присъствие, лоялността си и веселия си солиден нрав. И все пак, той също принадлежеше твърде много на миналото и една част от мен не искаше той да бъде тук. Мандърлей беше негов, както и на Максим, разбрах, че не искам Кобетс Брейк да заеме място в сърцето му, животът тук трябваше да бъде нов и наш, само наш.
Но ми се искаше да говоря с него. Ако беше жена, може би щях да му доверя новите си надежди за деца, както бях казала на Банти Батърли, тъй като доста други неща трябваше да държа за себе си и ми беше необходим някой, с когото да споделям. Както и очаквах, тя ме подкрепяше, интересуваше се и беше доволна.
— Сега, мила, послушайте ме. Доста съм по-възрастна, така че ще говоря с Вас като майка — кокошка. Опитайте се да се занимавате с други неща, запълнете си изцяло живота. Не мислете за това, недейте да дебнете, не чакайте, това съвсем няма да Ви помогне.
— Не. Сигурно сте права.
— Получили сте потвърждение и ако има да става, ще става.
Слушах я и бях трогната и окуражена: тя вярваше в това, което каза, собственият й живот беше резултат от такива прости, здрави истини и не се беше излъгала.