Седях си, без да мисля, изпълнена с мраз, но накрая ми стана много студено и се прибрах вкъщи. Би трябвало да унищожа изрезката от вестника, да я напъхам в печката и да я изгоря веднага. Вместо това я сгънах, занесох я горе и я сложих в една стара кафява папка още от ученическите ми години, която не използвах.
Максим нямаше да я намери там.
Глава седемнадесета
Другото пристигна след една седмица. Максим ми го подаде на закуска, но нямаше нужда да го погледна, познах го щом зърнах разкривения почерк върху кафявия плик.
Той не забеляза нищо. Имах две писма и поставих това между тях, той беше зает с четене на писмо от Франк Кроулей.
Качих се горе.
Този път беше по-дълго, описание в местен вестник на разследването по смъртта на Ребека.
Заключение за самоубийство.
Разследване за смъртта на госпожа Максим де Уинтър.
Странно, помислих си. Това е моето име и е било мое повече от десет години и все пак, когато го виждам така, то е само нейно. Ребека беше госпожа де Уинтър, не свързвам себе си с това име изобщо.
Чудех се дали куфарът на Фейвъл беше претъпкан с изрезки и дали има намерение да ми ги изпраща една по една година след година. Но рано или късно той сигурно ще пише и ще иска пари, няма да се задоволи само с това да ме тормози от такова разстояние, без да види ефекта.
Струваше ми се, че живея като двама различни души, — единият потаен, скрит човек, който получава ужасни пликове и бърза да ги скрие, и чака другия, като се страхува, че ще пише за нещо, което още не зная, някакво ужасно разкритие, този човек имаше само една-единствена мисъл за Ребека, Мандърлей, Фейвъл и изрезките, как да се отърве от него, как да скрие всичко това от Максим, а другият продължаваше по стария начин да работи в градината, да разговаря с Дора и Нед, разхожда се по новите земи заедно с Максим, приема Банти Батърли на обяд и понякога много рано сутрин или към тихия край на някой ден сама навън вижда децата, чува гласовете им в далечината, зърва свежите и красиви лица.
Мислех си, че съм добра в това. Максим нямаше никакви подозрения, не ме гледаше внимателно, не задаваше въпроси. Самият той беше същият, изпълнен от новия си живот, енергичен, взимаше решения за имението. През по-голямата част от деня беше навън, но всяка вечер прекарвахме заедно, както си мечтаех през годините на нашето изгнание. Четяхме, понякога слушахме радио, правех си бележки за градината. Бях започнала да водя дневник за плановете си и го изпълвах, като седях при малкото бюро в един ъгъл на стаята до френските прозорци. Планирах до следващата пролет и това ме довеждаше до равновесие. Пристигаха каталози за луковици и аз правех огромни поръчки като в треска, за да видя моравите и лехите и всички затревени скатове пълни с цветя, жълти като слънце нарциси и минзухари и тъмносин като небето синчец, като река по тревата, но не и бели. Не исках никакви бели цветя.
Играехме на карти и табла и решавахме кръстословици и тъмнината падаше все по-рано, валеше тихо през нощта, като освобождаваше цялата сладост на земята и проникваше през прозореца.
Притежавах каквото исках. Беше тук, сега, в настоящето.
Пази се да не искаш нещо твърде настойчиво, беше ми казал веднъж баща ми, защото може да го получиш. Бях искала това твърде настойчиво и сега беше се превърнало в прах и пепел, чувствах се откъсната и пълна с олово, имах каквото бях искала, а нямах сила да се радвам, едновременно беше ми дадено и взето обратно.
Пристигна една снимка, смачкана снимка на лодка в един малък пристан. Това не ме засегна, но накара сърцето ми да спре. Беше Джаспър, добрият, силен верен Джаспър, малко кученце на пясъка, така възбудено. Тогава се разплаках и се измъчих с тази снимка, като я изваждах и гледах няколко пъти, като че ли виках Джаспър отново към живот. Исках и тази снимка да изгоря, но не можех.
— Трябва да си вземем едно кученце, — казах на Максим, като влязох в кабинета му, където той разглеждаше някаква карта.
— Старата пътека е напълно зарината, изорана, след това изоставена, напълно е буренясала. Трябва да я възстановим, — той се обърна усмихнат, — едно кученце ще ти разрови градината.
— Не ме интересува, няма да е за дълго, ще го обуча.
Мислех да почакам, докато дойдат децата, но сега го исках за себе си.
— Сигурно има малки някъде, попитай Пекови! Един хубав лабрадор или някакъв умен малък териер. Каквото искаш.
Джаспър, мислех си, искам Джаспър.