Наистина това беше добър признак, така ми се струваше и когато бях в добро настроение, не означаваше, че сме се отдалеч или, но че бяхме станали по-силни и моментите, когато го гледах и се плашех, ставаха по-малко, шепнещите гласове бяха така слаби и тихи, вярвах, че не ги чувам.
Ставаше по-топло, нощите бяха лепкави и задушни.
Спях с широко отворени прозорци, дочаквах будна слабия хлад преди изгрев, когато можеше да се спи по-леко. Не се тревожех, чувствах се сигурно в тази къща, всяка стая, в която влизах и излизах просто за удоволствие, ме приемаше и пазеше.
Максим ми липсваше по един приятен, безгрижен начин. Истината беше, че откривах най-дълбокото си задоволство и осъществяване поне по това време във факта, че съм тук сама.
Два дни след като той замина, отидох във фермата да взема яйца и останах да разговарям с госпожа Пек на чаша чай, да поиграя с бебето и да наблюдавам как кравите се връщат и влизат в двора, за да бъдат издоени.
Не бързах, денят беше мек и прекрасен и беше все още топло, когато се върнах, храстите и бреговете бяха прашни и сухи, потокът едва бълбукаше.
Останах за няколко минути, загледана към Кобетс Брейк под мен, златночервена в светлината на късния следобед. Сенките на чемширите, кестените и тополите лежаха дълги по тревата и тя все още ми се струваше омагьосана къща, не строена от хора, а появила се по магически начин от земята, цяла и завършена. След това щях отново да дойда тук, когато запалих лампите по цялата къща, дори и в таванската стая, защото така беше красива по друг начин, плуваше като огромен светещ кораб в тъмно море. Обичах я толкова много този ден. Усещах се едно с нея и част от нея, свързана с миналото, както с настоящето и бъдещето. Така се почувствах първия път, когато я видях, сякаш ме е очаквала през целия ми живот. Като влизах, отново чувствах, че ме обгръща леко.
Влязох в хладния килер, за да оставя яйцата в каменната ниша. И тогава от края на дългия коридор чух звънеца.
Учудих се. Не бях чула шум от кола, но бях в тази част на къщата, която е най-отдалечена от пътеката. След това се сетих, като отивах към вратата, че може би Банти е дошла да ме развесели, да ме изтръгне от мислите ми, както беше обещала.
„Добре е човек малко да си поотдъхне от тях, нали го знам“, беше казала, когато й съобщих, че Максим заминава, „няма никакъв смисъл да тъжиш и да започнеш да мислиш.“
Не бях тъжна, бях много щастлива, но щеше да е добре да я видя за час. Ще пием по един чай в градината, все още беше доста топло.
Отворих вратата.
— Добър ден, мадам.
Не зная дали всякакъв цвят напусна лицето ми, не зная дали силният шок, последван веднага от огромна вълна от страх, бяха видими. Не вярвам, че не е така, чувствата ми бяха така внезапни и силни.
Нямаше кола, никакъв знак за друго човешко присъствие. Тя стоеше сама, много близо до вратата. Изглеждаше малко по-стара и аз не бях свикнала да я, виждам в дреха за излизане, наистина първото нещо, което ми дойде наум, че никога не я бях виждала в такива дрехи. Тя винаги е била вътре вкъщи, облечена в черно, в неприятна черна копринена рокля, дълга и с тесни ръкави и високо закопчана яка.
Беше в черно палто, дълго до глезените, въпреки топлото време. Носеше чанта и ръкавици, но беше без шапка. Косата й беше опъната назад както преди, гладко сресана над високото, изпъкнало чело и завита в кок отзад. Но сега косата й беше побеляла. Лицето й беше по-тясно и по-набръчкано, имаше по-малко плът по белия й череп, очните кухини бяха хлътнали по-дълбоко.
Навън, в света зад нея, цареше абсолютна тишина, мъртвата тишина на късното лято, когато агнетата са порасли и заминали и никакви птички не пеят.
— Госпожа Данвърс.
— Дано не съм Ви стреснала.
Тя протегна една бяла ръка от черното палто и аз бях принудена да я поема. Беше твърда, тясна и студена.
— Съвсем не, или по-право, да, разбира се, учудена съм, че Ви виждам, но…
— Извинете, не бях в състояние да Ви предупредя. Ако е неудобно, само ми кажете.
— Не, моля влезте.
— Неочаквано имах свободно време и като чух, че сте сега съседи, естествено поисках да Ви дойда на гости и да Ви пожелая всичко добро тук.
Отстъпих назад. Тя влезе в хола и чакаше, без да погледне наоколо, но се взираше в мен, очите й в дълбоките очни кухини бяха отправени към лицето ми.
Тук беше доста тъмно, доста сенчесто, исках да бъдем в гърба на къщата, където късното слънце огрява малката столова и прозорците са отворени към градината. Имах нужда да се отместя от нея, да имам въздух около себе си, необятното небе над главата ми, щях да се задуша, ако бъда накарана да остана в една затворена стая заедно с нея.