Стъпките й бяха твърди и остри по каменния под, чувах лекото шумолене на полата й и това беше ужасен спомен. Бях уплашена от него и почти изтичах към светлото.
— Ще пиете ли чай, госпожо Данвърс? Аз самата не съм пила и тъкмо се канех да си направя.
— Благодаря, мадам, ще ми бъде много приятно.
Тя стоеше в столовата с гръб към прозорците и градината, към външния свят. Сякаш не беше ги видяла, не се интересуваше от тях и разбрах това точно както никога не я бях виждала с дрехи за излизане, нито пък я бях виждала на друго място, освен вътре в къщата на Мандърлей.
— Може би ще искате да видите градината. Жалко, че розите са прецъфтели, но краищата на лехите все още са хубави, въпреки че само съм започнала да възстановявам градината, така беше изоставена, ще са нужни години.
Тя не се обърна. Очите й не бяха оставили лицето ми.
— Да, тук сте едва от пролетта.
— Така е, дойдохме през май, бяхме в чужбина няколко години.
— Ах, да.
Настъпи мълчание. Нямах намерение да се чувствам виновна, нямах причини за това, но тъй като тя продължаваше да ме гледа, усетих, че се изчервявам и бързо отместих погледа си. Думите лежаха помежду ни и нямаше нужда да се произнасят, причината за прекараното време в чужбина и всичко случило се преди това беше ясно като модела на килим — и двете можехме да станем и да го гледаме.
— Моля, седнете. Аз ще приготвя чая. Няма да се бавя.
Очите й се отместиха от мен за минутка, веждите й се вдигнаха много леко. Тя ме презира, си помислих, тя ми се подиграва.
— Предполагам, че след войната е много трудно да се намери добра прислуга, младите хора не се интересуват от такава работа сега. Но съм сигурна, че когато се установите, ще намерите хора да Ви помагат.
— О, имам помощници… — казах бързо, — колкото са ми нужни. Наистина не е както преди… — думите „в Мандърлей“ се носеха из въздуха. — Дора идва всеки ден и госпожа Пек от фермата ми помага понякога.
— Така ли?
Пренебрежението в гласа й ме накара да се изчервя отново, без да искам и се ядосах, че тя все още е способна да ме унижава.
— Наистина не искам много голяма прислуга, госпожо Данвърс, никога не ми е харесвало това.
— Не.
— Всичко е много по-просто тук.
— Да, и разбира се, това е твърде малка къща в сравнение…
— Да, — отвърнах, — така е. — И избягах от нея в кухнята.
Ръцете ми така трепереха, че се страхувах да не изпусна чашите и когато сипвах водата, разлях малко и изгорих горната част на ръката си. Появи се дълъг червен белег, който много ме заболя.
Въпросите летяха в главата ми като светли птички в кафез, гласовете им — остри и настойчиви. Как ни е открила? Откъде идва? Близо ли живее? Ако е така, това случайност ли е? Какво знае за живота ни преди това и сега, откакто сме тук? Мислех, че е някъде не много далеч от тук и знае подробно всички наши движения, като ни следи.
И как е дошла тук днес следобед? Не беше вероятно да е вървяла пеш.
Подносът беше тежък и преди да го вдигна, трябваше да стана, като се опирам на стената и пазя равновесие и да поема дълбоко въздух. Не бива да й позволя да ме плаши. Не бива, няма никаква причина. Тя няма никаква власт.
Но знаех, че има, както Джак Фейвъл нямаше и никога не би могъл да има. Тя винаги е имала власт над мен, страхувах се от нея и я мразех, а тя ме презираше и не ме считаше за нищо. Превръщах се на нищо пред нея. С Фейвъл и във всяко друго отношение сега имах повече сила, повече самочувствие. Но като видях госпожа Данвърс, станах несигурна, непохватна, самоунижаващо се същество, което пристигна за първи път като съпруга в Мандърлей и се опита да заеме мястото на Ребека.
Колкото се може по-бързо минах по коридора и само ръката ми напомни какво ми беше направила едва преди няколко минути.
Тя изглежда не беше помръднала, все още беше с гръб към градината. Очите й веднага се спряха на лицето ми и останаха там, големи, искрящи. Наблюдаваше ме като оставих подноса и взех две малки масички и поставих чайника и чашите. Тя не направи никакъв знак, не предложи помощта си. Чувствах се глупава и непохватна, не трябваше да постъпвам така. Трябваше да има звънец и да извикам поне една прислужница да донесе чая. Лицето й имаше познатия израз на презрение. Аз бях едно нищо. Тя стоеше по-високо от мен без никакво усилие.
— Това е такава хубава къща, мадам. Знам, че Вие и господин де Уинтърще бъдете много щастливи тук.
— Да, да, благодаря Ви, госпожо Данвърс, ние сме щастливи, обичаме тази къща и ще купим още земя наоколо, точно това искаме.