— Тук е прекрасно. Ще ми завидиш, имали са студена късна пролет, така че всичко закъсня. Розите на Джанет са невероятна гледка и сега.
— О да, сигурно.
— Единственото досадно нещо са комарите, изядоха ме жив горе в планината днес.
— О…
— Сигурна ли си, че си добре?
— Защо непрекъснато ми задаваш този въпрос?
Чух фалшивия си смях.
— Просто звучиш малко странно.
— Наистина съвсем съм добре. Харесва ми, щастлива съм. Бях във фермата за яйца.
Бях в кабинета, с гръб към прозореца, но сега се обърнах. Не исках да ме гледа някой отвън.
Но отвън нямаше никой, знаех това отлично.
— Франк иска да остана още няколко дни, за да отидем на риба.
— О…
— Но ако искаш да се върна у дома, както бях решил в сряда, ще си дойда.
— Не, не, Максим, разбира се, че трябва да останеш. Ще ти хареса.
Не, помислих си, моля те, недей. Снощи бях го убедила почти виновно да остане в Шотландия, снощи изпитвах удоволствие да бъда сама. Но не сега.
Но казах:
— Ела, когато си искаш.
— Тогава в събота.
— Чудесно.
— Не оставяй много сама. Покани Банти Батърли или някой друг на гости.
— Максим, ще бъда добре. Предай им моята обич.
— Да. Щом си сигурна…
Искаше ми се да крещя.
— Лека нощ, мили.
Когато оставих слушалката, къщата изглеждаше, че скърца около мен, намества се и след това настъпи тишина. Останах така за няколко минути, не бях в състояние дори да дръпна пердетата, омагьосана от тъмнината извън прозорците — като слепи очи, обърнати към мен.
Тя успя да развали всичко, да подрони новооткритата ми сигурност и чувство за спокойствие, да ме разстрои и изплаши. Тя ме накара да съм неспокойна вкъщи, когато съм сама, когато се разхождам от стая в стая и от нощта навън, от безлюдната градина, от полето наоколо. Струваше ми се, че ме шпионират, сякаш нещо или някой ме дебне и диша леко.
Но си наложих да спусна бързо всички пердета, да запаля колкото се може повече лампи. Отначало си тананиках, но гласът ми звучеше странно и глухо, престанах и останаха да звучат само стъпките ми.
Включих телевизора, но не исках гласовете да нарушават тишината на стаята, нямаше да мога да чуя други шумове. Когато телевизорът изгасна, отново настъпи мъртва тишина.
Най-сигурно се чувствах горе. Скоро си легнах с препечен хляб и яйца на една табла до кревата и се опитвах да чета. Беше задушно. Отворих прозореца и няколко пъти се навеждах, като се опитвах да разпозная фигури в тъмната градина, но нямаше луна и нищо не видях. Нямаше ги обикновените нощни шумове от малки животни или от листата на дърветата.
Думите по страницата бяха лишени от смисъл и след известно време оставих книгата, изгасих лампата и след това лицето й като че ли изплува пред мен и остана да виси. Само нея виждах, само за нея мислех, за черната фигура, белия череп, дълбоките очни кухини, блестящите изпъкнали очи, гладката й сресана коса.
Гласът й кънтеше тихо в главата ми, непрекъснато шепнеше и след малко това, което ми беше казала тук, в тази къща днес, се сля в паметта ми с неща, които беше казвала в Мандърлей и след това с шепота, който бях чула с ужас във вилата в Италия. Спах неспокойно и много пъти се събуждах, но нямаше начин да избягам от нея, тя беше с мен, знаех, че вече няма да ме остави.
„Това е толкова хубава къща, мадам. Знам, че Вие и господин де Уинтърще бъдете много щастливи тук.“ „Разбира се, че е много различна от Мандърлей.
Никой никога няма да я сравни с тази, нали?“
„Мислите ли, че мъртвите се връщат и наблюдават живите?“
„Идвате тук и мислите, че може да заемете мястото на госпожа де Уинтър? Вие, Вие да заемете мястото на моята лейди? Ами дори прислугата Ви се смееше, когато дойдохте в Мандърлей.“
„Защо не си отидете? Никой от нас не Ви иска. Погледнете долу. Лесно е, нали? Защо не скочите?“
„Този е господин де Уинтър. Той е Вашият съпруг. Нейният съпруг. Този човек е убиец. Този човек уби жена си. Той застреля Ребека. Мислили ли сте, че може да го направи отново?“
Опитвах се да се събудя, както стана при съня с бързото каране заедно с Джак Фейвъл, но този път не можах. Една ръка, студена, кокалеста беше на лицето ми, като се опитваше да ме бутне назад и запушваше устата ми, за да не мога да дишам, да не мога да викам, буташе ме надолу, надолу в задушаващите дълбини на съня, където лицето й плуваше и гласът й шепнеше ли шепнеше.
Най-после не се събудих, но заспах за известно време по-дълбоко, гмурнах се в едно място извън сънищата и това беше единственото ми облекчение. Когато се събудих, лицето и гласът й бяха много далеч. Станах и запалих лампата веднага, нощна пеперуда долетя отнякъде, мекото й бледо тяло се удряше в абажура. Все още нямаше въздух, нямаше вятър, нито хлад от градината. Беше малко след два часа. Бях гладна и жадна, но не смеех да стана и да сляза долу сама в къщата, както бях правила лесно преди, а само лежах замръзнала, уплашена и ядосана, най-вече ужасно ядосана заради това, което тя направи на мен и на къщата, как отровата й започна да се разлива през нея като газ, като проникваше във всичко, което беше светло и гостоприемно и пълно с любов и толерантност, като го вгорчаваше и цапаше.