А той крещеше в ухото ми.
— Максим? Максим, ти ли си? Ти ли си?
— Джайлс, — казах, — Джайлс, аз съм…
— Ало… ало…
— Максим е горе. Той… Джайлс…
— Ох… — Гласът му отново се загуби и когато се появи звучеше като че ли идва изпод морето, имаше странно гърмящо ехо.
— Джайлс, чуваш ли ме? Джайлс, как е Беатрис? Едва днес следобед получихме писмото ти. Много закъсня. Чух странен звук и отначало реших, че е някакво ново прекъсване иди смесване по линията. След това разбрах, че не е това. Беше плачът на Джайлс. Спомням си, че взех малкото дървено мече и започнах да го търкалям в дланта си, като го галех и обръщах.
— Тази сутрин… рано тази сутрин.
Гласът му идваше разпокъсан и преминаваше в сълзи. За момент спря за малко, за да се успокои, но не успя. — Тя все още беше в болницата, не я бяхме взели вкъщи… искаше да си дойде у дома… Опитах се да уредя това, разбираш ли? Исках да я прибера у дома…
Той отново се разплака и аз не знаех какво да му кажа, как да се справя с това положение. Мъчно ми беше за него, но ми стана и неудобно, искаше ми се да оставя слушалката и да избягам.
— Джайлс…
— Тя е мъртва, умря тази сутрин. Рано сутринта. Дори не бях там. Бях си отишъл у дома, виждаш ли. Нямах представа… не ми казаха.
Той пое дълбоко въздух и след това каза, много високо и бавно, сякаш се опасяваше, че няма да чуя и да разбера, или съм глуха или пък малко дете.
— Обаждам се, за да кажа на Максим, че сестра му е мъртва.
Максим беше отворил вратата на балкона и гледаше тъмната градина. Само една лампа близо до леглото светеше. Той не каза нищо, когато му предадох разговора, съвсем нищо — не мръдна, нито ме погледна.
— Не знаех какво да кажа. Почувствах се ужасно. Той плачеше. Джайлс плачеше — казах аз.
Спомням си отново гласа му по бучащата линия, разтърсващия плач и дълбокото дишане, когато се опитваше безуспешно да задуши риданието. След това разбрах, че през всичкото време докато стоях в задушната канцелария на управителя и стисках слушалката, в съзнанието ми беше една ужасна картина не на Джайлс, който седи на някакъв стол в къщата им, вероятно в своя кабинет или в хола, а на Джайлс, облечен като арабски шейх в развяващи се бели роби, които обгръщат огромното му тяло, и някаква кърпа вързана около главата му, както се беше маскирал през онази ужасна нощ на бал-маскето в Мандърлей. Представях си как сълзите текат по дебелите му бузи и правят пътечки по кафявата боя на лицето му. Но сълзите онази вечер не бяха негови, той просто беше непохватен и смутен, сълзите, шокът и учудването и срамът бяха само мои.
Не исках да мисля за това сега, исках да го забравя, но картината ставаше по-жива и нямах власт да задържа спомените, картините, които идваха съвсем неочаквано в най-различно време в съзнанието ми.
Студен вятър нахлу през отворения прозорец.
Тогава Максим каза:
— Горката Беатрис, — и отново, след малко, — горката Беатрис, — но с някакъв неестествен тон, сякаш не изпитваше нищо към нея.
Знаех, че не беше така. Когато никой друг не беше в състояние да събуди каквито и да било чувства у него, той обичаше Беатрис, с три години по-възрастна и много по-различна. Малко време прекарваха заедно след детството си, но тя го поддържаше, неизменно беше до него, обичаше го естествено и предано, независимо от сдържаното й поведение, а Максим, винаги нетърпелив и безапелационен към нея, също я обичаше и разчиташе на нея и й беше мълчаливо признателен.
Отдалечих се от прозореца и започнах да се разхождам нервно из стаята, отварях чекмеджета и се ровех в тях, като се чудех какво да взема, без да съм в състояние да се съсредоточа, уморена, но напрегната и знаех, че няма да мога да спя.
Най-после Максим влезе и затвори прозорците.
— Ще бъде късно тази вечер да търсим билети и да решим кой е най-добрият път за отиване. Не знаем в кой ден е погребението, не попитах. Трябваше да питам. Ще се опитам да телефонирам на Джайлс утре и тогава ще се оправим — казах.
Погледнах към него с объркани мисли въпроси и разни планове в главата ми.
— Максим?
Той ме гледаше, лицето му изразяваше отчаяние и неверие.
— Максим, разбира се, трябва да отидем. Разбираш това, нали? Как може да не отидем на погребението на Беатрис?
Той беше блед като платно, устните му безкръвни.
— Иди ти. Аз не мога.
— Максим, трябва.
Отидох при него, прегърнах го, без да говоря, а тихо мърморех успокоителни думи и се притиснахме един в друг и бавно започнахме да схващаме горчивата истина.
Бяхме казали, че никога няма да се върнем, а сега трябва. Какво друго би могло да ни накара да го направим? Не смеехме да говорим, — важността на това, което щеше да се случи, лежеше между нас и просто нищо, нищо не можеше да се каже.