— Благодаря, госпожо Данвърс.
Но това не беше моят естествен глас и не мисля, че тя ме чу. Обърна се и се отдалечи и аз не я придружих, не можех да мръдна, а останах в тишината, като погледнах с облекчение към небето и скатовете наоколо, които не бяха закрити вече от нея. Но ми се стори, че на мястото, където беше стояла, тревата беше изгоряла и почерняла.
Разбира се, че няма да отида. Не трябва да направя каквото тя каза. Каквото и да иска да ми покаже, не ме интересува.
Седнах в кухнята, свита при масата. Няма да отида и тогава Максим ще се върне, трябваше да изтърпя още три дни. Тя не би посмяла да дойде, когато Максим е тук.
Но тя ще дебне, вътрешният глас ми казваше, ще дебне и ще знае, когато той излезе, както прави през по-голямата част от деня, тя ще види и тогава ще дойде.
Не можех да му кажа. Не разбираше защо се страхувам от нея, за него тя винаги е била просто домакиня. Нито я е харесвал, нито е бил против нея, не се влизаше в такива отношения с прислугата, макар да знам, че винаги се е възхищавал от умението й. Е, и с мен беше така, тя ръководеше работата в Мандърлей безупречно. Всичко споделяхме с Максим през годините, когато бяхме в чужбина, но не можах да му кажа какво се беше случило между мен и госпожа Данвърс, какво бе беше казала за Ребека, за него с омраза и с насмешка за мен. Нямаше никакъв смисъл дори и ако бях намерила подходящите думи. Всичко беше в миналото, си бях казала, тя си беше отишла. Никога няма да мисля повече за нея.
Но дълбоко в душата ми винаги съществуваше съмнение, един малък страх. И разбира се, това беше така, точно както винаги съм знаела.
Няма да отида. Няма нужда да отивам.
Ще изляза. Няма да бъда вкъщи. Ще отида у Батърлеви.
Но на другата сутрин Банти ми телефонира, за да ми каже, че отиват в Париж за една седмица.
— Милият ми човек реши, че имам нужда от развлечение. Господ знае какво ще бъде на края на лятото, „годишната почивка“ и така нататък, но ако е смъртно скучно, ще отидем на брега, вероятно в Биариц.
Трябва да дойдете с нас, не можете ли да накарате Максим да остави всичко и да дойде?
Не ми беше идвало наум да избягам в чужбина пак, мислила бях, че искам да прекарам до края на живота си тук в Кобетс Брейк. Но като я слушах, имах страшно желание да се съглася и да убедя Максим, мисълта да избягаме, да бъдем свободни, да седим на някоя тераса на слънце и да пием пастис безгрижно под някой чадър, да отидем някъде, където тя не може да ни последва, беше отчаяна мисъл.
И без смисъл. На Максим вече и насън не му минаваше мисълта да избяга, а аз просто не бих могла да му обясня защо искам това толкова силно.
Не можех да избягам, не трябваше, беше проява на слабост, детинщина, подлост.
От какво се страхуваш? Започнах да се питам пак и пак, какво може да се случи, какво може да ти направи?
Нищо, си казвах. Нищо. Нищо.
И разбрах, че когато колата дойде, ще отида, защото трябва да се изправя срещу нея, имаше неща, които исках да я питам. Трябваше да й покажа, че сега бях друга и можех да се контролирам и щях да й кажа никога да не идва в Кобетс Брейк, това ще ядоса и разстрои Максим.
Съставих си фразите и ги изговарях наум, като вървях из къщи и в градината и чух гласа си да звучи спокойно и разумно, хладно, но не и неприятелски.
Трябваше да играя, да се преструвам и преструвката щеше да изглежда истински.
Този следобед се облякох много внимателно, като избрах една рокля и сако, които не бих си дала труда да облека в подобни случаи, сресах си косата така, че да изглежда добре. Тя знаеше, че нямам усет за дрехи, плахо се обличах в неподходящи модели и цветове за моята възраст, сравняваше ме, когато ме оглеждаше, с Ребека, която беше имала такъв вкус и усет за стил.
Бях доволна, като се огледах, синият цвят ми отиваше, почувствах се самоуверена.
„О, дрехи от Лондон, мамо“ биха казали децата, танцувайки радостно наоколо, но малкият ще се извърне тихо, защото не му се иска да изляза.
Колата дойде бавно по пътеката, почти безшумно.
Очаквах я, така че щом я чух, отворих предната врата и, разбира се, това не беше правилно, трябваше да изчакам няколко минути. Видях, че той го знае. Беше намръщен, пълен, мълчалив човек.
— Благодаря Ви, — казах, когато отвори вратата на колата и преглътнах една приятелска забележка, която почти направих за топлото време, защото той щеше да й каже, сигурна бях, двамата бяха от един дол дренки, Първис и госпожа Данвърс.
Като минахме през вратата, погледнах назад към къщата, цялата на слънце между зелените скатове, толкова красива, но си помислих, че някак си е станала глуха към нас и нашия живот в нея. Тя просто съществуваше както винаги, а ние идвахме и си отивахме като мравки по повърхността на някой древен хълм, като почти не оставяхме каквато и да е следа от присъствието си.