Всичко ще е наред, си казах, ще бъде както си е било, няма да имам такова усещане, след като мине днес.
Това се дължи само на шока и ефекта от нейното идване в къщата. Няма да е така дълго време. Не бива.
Ако не бях толкова напрегната и не повтарях с тревога какво трябва да кажа, смятам, че щях да гледам на положението си този следобед като на една шега. Че госпожа Данвърс може да използва кола с шофьор, когато си иска, че ще поръча важно да дойде да ме вземе беше смешно, но аз не можех да се смея, бях твърде много заета е мисълта да не се усещам безсилна и на по-ниско равнище от нея. Тя имаше така лесно отрицателно въздействие, но само върху моето поведение, почти върху всяко ъгълче на моето съзнание, гънките на моето мислене и чувства. Опитах се да мисля как ще се върна вкъщи след посещението и върху връщането на Максим, но имаше само облак от криене и измама, през който не можех да проникна.
Не пътувахме дълго, вероятно четири или пет мили на изток към едно село, което не бях виждала преди. Беше скучно, една дълга редица от неинтересни къщи по главната улица, а полето наоколо беше равно. Завихме по път край църквата с висока игла, а не кула, което беше обикновено нещо тук и изглеждаше доста занемарена като в покрайнина, със сиви керемиди и грозна врата, боядисана в кафяво. От едната страна беше къщата на пастора, а по-нататък — една-единствена къща, която нямаше провинциален вид, а нещо като викторианска вила, пренесена от града. Беше доста голяма с високи тесни прозорци. Пердетата изглеждаха, полуспуснати.
Не исках да бъда тук, бих дала всичко, за да не вляза, това беше чуждо място, приличаше дори на друга страна. Исках да се върна у дома.
Той отвори вратата на колата и чакаше и когато вдигнах очи, видях, че тя също чакаше на върха на стълбата с ръце, скръстени върху черната й рокля, същата, с която беше първия ден, — нищо не се беше променило, нищо нямаше да се промени. И въпреки че излязох от колата и тръгнах по пътеката към нея смело, тя не се заблуди, можах да видя това много добре.
— Добър ден, мадам.
Беше ми станало много студено.
— Моля, заповядайте.
Не, исках да кажа, не. Нека да остана тук навън, на светло във външния свят, каквото ще си кажем, може да остане тук и после мога да си отида. Не трябва да се срещнем пак.
Тя направи крачка навътре и спря, като ме чакаше.
Колата си беше отишла. Пътеката беше празна.
Обърнах се и я последвах в къщата.
Не беше приятна, беше тъмна и задушна и натъпкана с мебели. Когато входната врата се затвори, исках да избягам навън.
Вратите водеха към тъмни стаи с тежки, спуснати завеси, с маси и столове, тапицирани с плюш, с огромни, намръщени портрети в позлатени рамки, стъклени витрини, пълни с пеперуди и препарирани риби и птици.
Помислих си, че полето не е навън, никой никога не отваря прозорец тук, никога пресен въздух със свеж мирис не влиза в тези ужасни, потискащи стаи.
Но не се бавихме, следвах госпожа Данвърс, която се качваше нагоре, нагоре по червения турски килим към горния етаж и отново нагоре. Тук вратите бяха затворени. Нямаше никакъв звук, освен от нашите стъпки. Като че ли никой друг нямаше в тази къща.
Роклята й леко шумолеше. Не се обърна, за да види дали я следвам. Нямаше нужда от това.
— Моля влезте, мадам. Това са моите стаи, които гледат към градината.
Тя задържа вратата отворена на края на коридора и се отдръпна така, че бях принудена да мина много близо до нея, когато влязох.
— Имам голям късмет, че работодателката ми е предоставила голяма част от този горен етаж на мен.
Имам столова и спалня и още една стая на разположение.
Изпитах облекчение. Беше семпло и удобно мебелирана стая с два високи прозореца, през които влизаше много светлина; леко безлична, но не и непривлекателна, не застрашителна. Като че ли нямаше никаква следа от госпожа Данвърс тук, — беше спретната, обикновена стая, която можеше да принадлежи на когото и да е, или на никого, стая в някой частен хотел.
— Моля седнете, мадам. Ще позвъня за чая след малко.
Тя стоеше до мен, като се усмихваше открито и приятно, но иронията на поканата й и усещането й за положението си тук не ми убегнаха.
— От колко време сте тук, госпожо Данвърс?
— Не от много дълго, мадам, от няколко месеца. Защо питате?
— О, изглежда такова невероятно съвпадение.
Тя нищо не каза и когато я погледнах, все още беше полуусмихната, но по един странен и безизразен начин.