— Никога.
Вдигнах очи, стресната от отровата, изплюта от устата й с тази единствена дума. Появиха се две малки червени петна, почти точки на скулите й и очите й бяха ужасно светли.
— Как се чувствате като жена на убиец? Точно такъв е той и Вие го знаете, и аз го зная, и той го знае, и чудя се колко други го знаят. Той я уби. Той я застреля. Самоубийство? Самоубила се? Моята лейди? Никога. Независимо какво лошо е имало, какво е открил лекарят. Тя беше най-храбрата жена на света. Тя никога не би избрала пътя на страхливец. Тя ли? Тя ли?
— Не знам. Не я познавах. А излезе и решението на съда. На следствието. Вие бяхте там.
— Глупаци!
— Чухте доказателствата.
— Но не и истината. Няма значение. Ще излезе на бял свят, по един или друг начин… За това живея, разбирате, нали? За това съм живяла повече от десет години, като чаках да дойде времето ми и бях сигурна, че ще дойде. Тя ме ръководи, знаете ли? Тя е с мен, ръководи ме, казва ми. Тя знае. Моята лейди никога не ме оставя. Тя никога не ме е оставяла. От всички хора на този свят, които казват, че я обичат, въпреки че я обичаха, от майка й и баща й нататък, тя знаеше, че само една наистина я обичаше. Знаеше, че я боготворя и бих умряла за нея, ако щракне с пръсти. Тя все още го знае. Отмъщение, Дани, казва тя. Всяка нощ идва при мен. Събуждам се и тя е тук, усмихната ми шепне. Накарай го да плати, Дани, само ти можеш. Направи така, че истината да излезе наяве. Не ме изоставяй. Но тя се шегува. Да я изоставя? Има ли нужда да иска това от мен?
При следствието бях припаднала и в кулата на италианската вила също бях припаднала. Сега исках да припадна, исках да загубя съзнание, това беше единственият начин за мен да избягам от нея, от черната фигура, от белия череп с горящите бузи и очи, ужасния, непрекъснат безумен глас.
Но не можех да припадна. Само седях на края на леглото и треперех.
Накрая тя ме освободи.
Сякаш беше в някакъв хипнотичен транс, докато мислеше и говореше за Ребека и след няколко минути дойде на себе си. Каза със съвсем нормален глас:
— Когато сте готова, моля елате в столовата. Ще звънна за чая — и излезе тихо.
Не исках да остана тук, в този студен, красиво подреден мавзолей, стая, посветена на паметта не само на човек, който отдавна е мъртъв, но който никога не е бил тук, място на болна фантазия, населено с призрачни образи на въображението на една жена. Но не станах веднага да я последвам, чувствах се твърде разстроена и нестабилна.
Тя беше оставила едно чекмедже полуотворено и парче от лъскава бледокайсиева коприна се подаваше като въздишка. Чудех се дали изобщо го е носила, но не ме разтревожи, не се страхувах от призрака на Ребека, тя не ме заплашваше.
Чух чукане на една далечна врата и гласове. Станах и без да се обръщам назад влязох в другата стая, където едно младо момиче сервираше чая на малка масичка, наблюдавана строго и критично от госпожа Данвърс и това имаше вид на ежедневна битова реалност, която ме успокои и окуражи.
— Моля седнете, мадам.
Видях как момичето ме погледна. Звучеше й твърде странно, че ме нарича така, но как да ме нарича другояче? Знаех, че никога няма да произнесе по отношение на мен госпожа де Уинтър.
Чаят беше добре приготвен и топъл и жадно го изпих, но останахме да седим още малко в мълчание, защото как можех да започна нормален, лек разговор с нея след всичко, което се беше случило? Тя пиеше чая си, като ме наблюдаваше, нито една от нас не хапна нищо, кейкът остана неразрязан, кифлите изстинаха.
Исках да я попитам дали беше търсила това място нарочно, след като Фейвъл й е съобщил нашето местонахождение, исках също да кажа, че „Видях венеца, който изпратихте, имам картичката, която Вие сте написали. Изпратихте я, за да ме уплашите, нали? Защо? Защо? Казвате, че тя Ви шепне и че никога няма да се откажете, няма да ни оставите на мира, докато, докато какво? Какво ще направите? Какво ще Ви задоволи? Не сте ли направили достатъчно, като разрушихте Мандърлей? Вие направихте това, Вие бяхте, нали?“
Всички тези въпроси висяха във въздуха помежду ни, мълчанието беше наелектризирано с тях, но те никога нямаше да бъдат зададени, никоя дума никога няма да бъде произнесена. Всичко, което успях да попитам, да измърморя без предварителна подготовка, така че въпросът изненада и мен, не знаех, че щях да го задам, беше:
— Щастлива ли сте тук, госпожо Данвърс?
Тя ме изгледа съжалително, като че ли бях някой много глупав човек или малко, глупаво дете.
— Щастлива? След смъртта на моята лейди никога вече не бях щастлива, трябва да знаете това и никога не мога да бъда.
— Трябва да се опитате да си създадете нов живот, знам…