— Вие? Какво знаете? Че тя беше всичко в живота ми от първия ден, когато я видях, и така ще бъде до края. Ако не знаете друго, то знайте това.
— Да, — казах, — да, зная.
Внезапно усетих страшна умора. Мисля, че можех да легна на пода и да заспя.
— Смятам се щастлива, че съм я имала, че съм я обичала и познавала. Нищо друго не може да има каквото и да е значение.
Нямаше какво друго да се каже. Изпих си чая.
— Първис ще докара колата тук, когато сте готова, мадам.
Това ли беше всичко? Дали искаше просто да видя стаята, да ми напомни за миналото? Да пия чай следобед и отново да си отида у дома?
Изглеждаше недействително. Искаше ми се да се смея истерично, като си допивах чая срещу нея, тя седеше изправена и неподвижна, черна, слаба, втренчена. Мислех си, ти си една стара жена, самотна и нещастна, живееш в и за миналото, а ние имаме бъдеще. И виждах децата да тичат надолу по ската, виждах Максим да влиза вкъщи усмихнат с познатата си нежна усмивка.
Как можеше да попречи на това, как може тази стара жена да ни отнеме това? Усетих прилив на нови сили и решителност да се надигат в мен. Не бях вече уплашеното, срамежливо, несигурно малко същество, — бях жена, имах самочувствие и известен опит, не се страхувах от госпожа Данвърс. Яд ме беше на нея не само поради това, което се опитваше да прави сега, но и за всичко, което беше направила преди, за това, че искаше да ме обиди и унижи, да ме изпъди от Мандърлей, да ме раздели с Максим. За момент се погледнахме в анонимната столова. Не ме познава сега, ми мина през ума, тя си спомня момичето, което бях и разчита на старите ми страхове.
Изправих се.
— Госпожо Данвърс, мисля, че не разбирате колко са различни нещата сега. Вие живеете в друг свят, в друго време. Всичко се е променило.
Тя ме гледаше, очите й бяха втренчени, много лъскави. Не можех да разбера какво става в главата й.
— Моля, чуйте ме. Смятам, че е много странно и много тъжно, че живеете така, че живеете в миналото, говорите за госпожа де Уинтър, Ребека, че пазите този мемориал за нея. Не Ви ли се струва странно и на Вас? Болезнено нещо… Какво се надявате да спечелите от това? Само ще бъдете по-нещастна, не може да живеете така, не виждате ли?
— Как смеете да ми казвате какво да правя? Вие? Какво знаете? Нищо не знаете. Никога не сте я познавали.
— Не, въпреки че имам чувството, че я познавам, живяла съм в нейната сянка, живяла съм със спомените на други за нея през половината от живота ми на възрастен човек. Странно е, че не съм я познавала.
— Тя щеше да Ви презира, да Ви се смее.
— Вероятно. Да. Както правите Вие.
— Да.
— Но, виждате ли, това не ме наранява, не ме засяга. Това не ме интересува. Имам си Максим, имаме си нов дом, нов живот. Бъдеще. Сега миналото не може да ни засегне.
Смехът, който последва, беше груб, горчив, ужасен.
— Оставете ни, оставете ни на мира. Нищо не можете да направите, никакво зло. Не виждате ли, че вече не се страхувам от Вас.
Беше истина. Бях убедена. Не можеше госпожа Данвърс да ни нарани. Не беше приятно да бъда в една стая с нея, черната слаба фигура и бялото безизразно лице все още ме караха да треперя. Но вече бях изтръгнала жилото й, чувствах, че стоя над нея, както си стоях там, нещо беше станало и аз черпех кураж от това, кураж и решителност. Искаше ми се да се изсмея в лицето й.
— Сбогом, госпожо Данвърс, — казах и й подадох ръка. Тя не я пое, само продължаваше да ме гледа, но не ми беше неудобно, нито тежко, просто отпуснах ръката си и срещнах погледа й, без да мигна.
Като прекоси стаята, за да звъни и тръгна към външната врата, аз я последвах. Тя спря и без да ме гледа каза:
— Той трябва да си признае. Това ще бъде най-добре. Това иска тя да знаете, да излезе на открито и най-после да свърши. Дотогава няма да ме остави на мира, виждате. Това искам сега, за това живея. Но Вие го знаете, нали? Разбирате.
И тръгна пред мен в смълчаната, студена къща без друга дума и когато влязох в колата и бавно тръгнахме, тя продължаваше да ме гледа втренчено, бялото й лице без израз, докато завихме между големите лаврови храсти от двете страни на пътеката и я изгубих от погледа си.
Глава деветнадесета
Тази вечер не можех да вечерям и не вярвах, че ще спя, но следобедът беше ме съсипал и веднага заспах тежко от крайно изтощение, като легнах, без да се покрия, за да ми бъде хладно. Нямах никакви сънища, никакви гласове и се събудих спокойно в тишината.
Лунната светлина изпълваше стаята. Станах от леглото, отидох при прозореца, за да погледна градината и тогава си спомних Мандърлей в лятна вечер и градината след погребението на Беатрис и ми се стори, че никога дълго време не съм била спокойна, че винаги нещо ужасно ни е заплашвало или се намирах сред някаква бъркотия. Така беше и сега и се чудех дали някога ще бъде различно. Имаше хиляди причини да е така.